Филип Джиан - Нечистота

Но Ришар не настоя, защото в дъното на коридора внезапно се отвори една двукрила врата, през която премина количката с Еви, бутана от един сикх с чалма.

Еви вече не беше блед, беше сив. Лицето му сивееше, сякаш го бяха посипали с пепел. Ришар не искаше да го вижда такъв. Затова само поклати глава и се отправи към рецепцията. Двете млади сестри го чакаха в ореол от усмивки, простота и жизнерадост, готови да се помайтапят с мъжа, който пише книги или нещо подобно и който е женен за брюнетката, позната им от телевизията. Едната се казваше Магали, другата Рита. По-възрастната нямаше повече от двайсет и пет години. Докато им подписваше чек, Ришар шеговито ги попита дали са затворили родителите си в старчески дом, или просто са ги подлудили и те се заляха от смях.

Сикхът вдигна Еви на ръце, настани го на мястото до шофьора и закопча предпазния му колан. Ришар стисна ръката на доктор Стринг, който замислено наблюдаваше сцената и като че ли се сърдеше. Луната светеше над хълма, развиваше сребристо синя нишка върху билото, после насочваше лъчите си към долината, на изток, към вятърната централа, и на запад, към горите и езерата — хубава разходка по магистралата през нощта, на волана на кабриолет, разходка, каквато Тренделови си подаряваха някога, всеки път, когато сменяха колата и когато животът бе много приятен, още не си беше разбил мутрата и не се бе овалял в прахта.

Обикновено Ришар избягваше да се спира на този период, да разтърсва старите призраци, които нямаше вече да се събудят, да се размечтава над спомена за розовото, почти неприлично прекрасно минало, но не винаги му беше лесно да проявява такава твърдост.

С крайчето на окото си наблюдаваше сина си, който имаше зеленикав тен и изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от ледена вода или са го напердашили на излизане от нощен бар. Караше бавно, за да даде време на голямото си момче, на славния резач на пишки, който несъмнено му дължеше обяснение.

След лудото спускане поршето на Ришар — порше 356, което той смяташе за свой истински приятел — спокойно се изкачваше по хълма. Плъзгаше се без никакво усилие в дефилето, прорязано от пътя сред гордите и зловещи смърчове, меко завиваше, покорно и без да бърза взимаше височините, леко мъркаше на острите виражи сега, когато нямаше нищо спешно. Не се налагаше и да се подчинява на някой от онези внезапни и неконтролируеми пристъпи на мрачна ярост, които понякога обземаха Ришар и го оставяха на някой пуст паркинг разтреперан, облян в пот и неспособен да откъсне ръцете си от волана на километри от дома си след дивото каране.

Беше ред на Еви да говори. Той трябваше да попречи стената между баща и син да продължи да расте. В това отношение Ришар нямаше никакво съмнение. По този въпрос беше категоричен. И тази увереност му беше приятна, във всеки случай — отморяваща. Не бе стигнал дотам да се усмихва в нощта или да протегне ръка навън и да я остави на вятъра, но морното му държане, умиротворените погледи, които хвърляше на сина си, свидетелстваха за решимостта му да не си отваря устата пръв. Ако Еви си въобразява, че Ришар ще му протегне ръка, много се лъже. Да го разпитва? Да го разпитва? Не, никога повече. След смъртта на Лиза с Лор се бяха сблъскали с мълчанието на сина си, с нежеланието му да изясни нещата, да каже как точно е станало всичко. Нито сълзите, нито гневът, нито нищо на света не му изтръгна и дума. Затова — никога повече. Никога повече Ришар няма да води тази тъжна и мъчителна битка. Никога нищо няма да проси от сина си. Тази увереност го успокояваше. Докато Еви упорстваше в гадното си мълчание, Ришар бе стигнал до някакво ниво на безразличие, при което чакаше, без да очаква. Щеше му се да попита сина си дали съзнава колко жалка е ситуацията, но някаква висша сила го караше да си държи езика зад зъбите.

Според доктор Стринг Еви се бе отървал на косъм — срезът бил доста дълбок, но чист и момчето имало късмет, че не е получило кръвоизлив, за чиито последствия Стринг намекваше със злокобен тон.

Късмет ли? Какъв късмет?

Ришар излезе от магистралата и пое към светлините, които блестяха в далечината пред вратите и по прозорците на безсънните му съседи. Повечето от тях се оплакваха от грижите и разочарованията, които им причиняваха децата им, но Ришар се питаше дали с Лор не държат палмата на първенството, дали някоя друга двойка бе способна да ги засенчи, да ги изпревари в състезанието по неразбиране и страдание.