Филип Джиан - Нечистота

Ришар отпусна глава на облегалката. Над него се полюшваше някакво апаратче, сътворено от едно северноамериканско племе и предназначено да прогонва лошите сънища, но Ришар не беше съвсем доволен от него. Намираше, че апаратчето не изпълнява обещанията си. Трябва да си Лор Трендел, така си мислеше, за да повярваш, че можеш да прогониш лошите сънища, при положение че не живееш нито в Мексико, нито в индиански резерват, а в сърцето на Запада, в света на белите хора, в света на телефоните, небостъргачите и антидепресантите.

Въпреки полумрака двамата размениха смутени погледи.

— Все по-лоши ли ставаме? — запита се Ришар на висок глас. — Или е заради хормоните, които тикат в месото, искам да кажа, заради това, което ядат?

Искаше му се да скочи в поршето, но се въздържаше. Лор намираше това за толкова инфантилно, че той предпочиташе да го прави тайно — като мастурбирането, дейност, за която се бе абонирал, откакто Лор бе загубила интерес към секса, поне с него. Предпочиташе да избегне сарказма й. Като по-млад потегляше, натиснал газта до дупка, в облак завихрена прах, и така уталожваше гнева си въпреки подигравките й, но това беше в доброто старо време. Сега би предпочел да пукне на място, отколкото да се отдаде на порока си пред нея.

За последен път бе чукал Лор преди шест месеца. Случаят беше извънреден — две хапчета екстази, попаднали в чашите им по време на купон у семейство Беверини и чийто ефект не бе отшумял два часа по-късно, когато Лор си почистваше грима по гащички, след което се бе оказала гореща като жарава. Но това беше преди сто години.

Докато наблюдаваше Лор, която вероятно му бе избягала завинаги, Ришар се запита дали тази история с филма нямаше да я главозамае, дали щеше да стане буквално невъзможно да се живее с нея, когато изпаднеше в състояние на непрекъснато напрежение и захванеше да сипе огън и жупел около себе си. Много ще е лошо за Еви, помисли си той. В момент, когато към момчето трябваше да се проявява засилено внимание, в момент, когато би било добре да знае, че има баща и майка, накратко, в момент, когато Еви щеше да има нужда от спокойствие и почивка, Лор започваше да се снима във филм. Ясно бе какво означава това.

— Поговори с баща си. Поискай му съвет — заяви тя.

Абсурд. Как можеше да мисли, че онзи стар глупак все още го бива за нещо? Нима бе имало някаква полза от него при смъртта на Лиза? Какво друго бе направил, освен да си пуши пурите на верандата в очакване нещата да се успокоят? Кой имаше нужда от психиатър? Кой би желал да сподели и най-малкия проблем с подобен тъпанар? Ако Лор имаше други подобни предложения, можеше да си ги запази за себе си.

— Добре. Прави каквото искаш — въздъхна тя.

Някъде далеч се чуваше жалостивата песен на цигулка. Двамата се взираха един в друг над букет Pink Beauty , изпълнени с едно и също чувство на безпомощност пред ситуацията и пред празнотата на отношенията ми. Трудно им бе да разговарят. Трудно им бе да не разговарят.

Решиха да си легнат.

Доктор Стринг прегледа раната на Еви и се обяви за доволен.

Рано сутринта Ришар бе извадил от фризера един голям стек, палачинки и портокалов сок и бе приготвил закуска за сина си. След това слезе и Лор и се зае да вари яйца и да препича филийки. Недоспали, с подути очи и суха уста, двамата се движеха механично и мълчаливо работеха, докато слънцето проникваше през листата и обливаше дневната със светлина.

После горе на площадката се появи Еви, не във върхова форма, наистина, но не и толкова скапан, колкото можеше да се очаква, и накуцвайки, се отправи към банята. Като го видя така, на крака, все още жив, все още способен да се придвижва сам и толкова хубав, Лор дискретно прехапа устни — почувства се обзета от онова чисто чувство, което изпитваше, когато с Лиза бяха малки и на моменти й се случваше да ги обожава повече от самата себе си.

Всичката тази храна, тези хиляди калории, които Еви трябваше да изгълта, ако не искаше да си навлече някоя забележка, му възвърнаха цвета на лицето. Ришар и Лор го зяпаха в устата, отмятаха всеки залък, радваха се, че дъвче, че гълта, и единственият въпрос, който се осмелиха да му зададат: по-добре ли се чувстваш, добре ли си, не го затрудни особено. Задоволи се да поклати глава с бузи, издути от хранителните вещества, чиято задача бе да възстановят квотата му от кръвни телца, и със сведено чело, за да предоставя възможно най-малко площ, на която да стъпят, докато го изяждат с очи, сякаш е някакво излязло от приказките същество.