Филип Джиан - Нечистота

Дневната тънеше в относителна тъмнина. Едно от многобройните предимства на живота на хълма бе отсъствието на отсрещна къща, така че никакъв зид, никаква кула, никакъв съсед не ви лишаваше от лунната светлина, която минаваше през градината и влизаше вътре в къщата, разстилаше се по повърхността на предметите като най-фина прах.

Затова веднага забеляза Ришар, или поне силуета му, който се открояваше на канапето, проектирано от Джон Хютън за „Касина“.

— Късно е — заяви той с неутрален тон, вдигайки чашата си към нея.

— Да. Дори много късно — отвърна тя.

Отправи се по навик към бара, но в последния момент смени посоката и извади бутилка „Перие“ от хладилника. В скоби казано, дали щеше да издържи? Замисли се за сухия режим, който смяташе да си наложи, и перспективата я ужаси — ще устои ли? Щеше ли отново да се сблъска с отчаянието, което едва не я бе унищожило при смъртта на Лиза, без капка алкохол ? Ще намери ли сили? В момента се наслаждаваше на мекото опиянение, което я предпазваше от океана от болка, разплискал се в периферията, от сенките, чиито криле плющяха над главата й. Дали ще може да се откаже?

Закле се пред себе си да хвърли всичките си сили в битката, да вложи цялата си душа и с решителен жест затвори хладилника.

После осъзна нелепостта на сцената. Какво правеше там Ришар? На това място. По това време.

Но преди всичко трябваше да седне, защото се чувстваше замаяна от алкохола. Една почивка беше добре дошла, преди да атакува стълбите към етажа. И тя имаше намерение да се възползва от нея, за да му каже, че късметът й отново й се усмихва.

Но с какъв студен душ я поля той, когато й разказа какво е направил синът им. С какъв студен душ само! На някои места му се наложи да повтаря и дори да се кълне, че не лъже, защото Лор мислеше, че се шегува.

— Но защо е направил такова нещо? — стенеше тя с изкривено в ужасена гримаса лице. — Да не би да е полудял?

Отвори широко френския прозорец. Загледа се в небето с ръце на кръста, неподвижна, очите й се навлажниха, устните й потрепериха. За пореден път Еви показваше, че не си поплюва. Някой ден сигурно щеше да я убие, щеше да досъсипе сърцето й — вече преумореното й, измъчено, изтерзано сърце.

Повдигаше й се от тази история. Ришар замислено подръпваше от цигарата си и наблюдаваше тази жена, която се прибираше полупияна в три часа сутринта и научаваше, че докато я е нямало, синът й почти се е кастрирал и е кървял като недоклан.

— Това учудва ли те? Не трябва ли да очакваме такива неща?

Попречи й да се спусне към стълбището. Постави ръце на раменете й и й показа, че няма никаква причина да се качва горе, защото той спи. Сега Еви си почиваше, имаше повече нужда от почивка, отколкото от посещението на майка си. В същото време се питаше колко ли свобода си позволяваше Лор и отговорът му нагарчаше. Но поне се прибираше — трябваше да се чувства щастлив. Явно това беше посланието: поне се прибираше. Така все пак се спазваше известно приличие. От време на време Ришар се чудеше защо се е отказал от хероина — най-прекрасните години от живота му бяха онези, през които бе затънал в белия прах до гуша. Шегата настрана, но наистина бе преминал от рая в ада, където го очакваха дълбоки разочарования, по един или друг начин. Да се завърне в този живот понякога наистина изглеждаше най-глупавото нещо на света.

Сутринта бяха присъствали на погребение. И двамата мислеха за него. Чувстваха се все още разтърсени.

— Виж, Ришар, получих ролята.

— Мисля, че не даваме добър пример на това дете — въздъхна той.

— Съгласна съм. Даваме му възможно най-лошия пример, ако питаш мен.

— Като например да вижда майка си в това състояние — продължи той с изкуствена усмивка. — Да вижда майка си да се прибира призори, като едва се държи на краката си. А? Какво ще кажеш? Предполагам, че това не би му се отразило добре.

Толкова често бяха повдигали този въпрос, че не успяваха да се засегнат — с подобен стар материал успяваха само да се раздразнят. На упреците на Ришар тя лесно можеше да противопостави кошмара да си живял с наркоман и обикновено спираха дотам, особено след убийствения удар, нанесен им от смъртта на Лиза.

— Виж — каза тя. — Може би това е извън силите ни. Наистина. Може би вече не сме способни да се справим. Страх ме е, че е така. Във всеки случай аз наистина не знам какво да направя. Няма да ми стигне енергията, разбираш ли? Вече не мога да понасям такива тежки удари, разбираш ли?