Филип Джиан - Нечистота

За миг Ришар се изненада от реакцията на сина си — във всеки случай повече, отколкото от миризмата, която се носеше из стаята, или от двата тесни процепа, в които се бяха превърнали очите на сина му. Намери за необичаен хъса, с който Еви правеше разлика между Габи и останалите момичета, и то толкова наивно, толкова очарователно, толкова по детски. Между това, което човек прави с едни и не прави с други. Горкото момче май беше влюбено до уши. Без майтап.

Ришар изпита нежно чувство към сина си. С възрастта влюбването ставаше рядкост и едва когато чуеше за нещо подобно, човек измъкваше от забравата онова състояние на вътрешна екзалтация, на космически танц, на истерична чистота, което напомняше на възрастните, че такъв живот съществува и че те не го заслужават.

— По мое време да свалиш осемнайсетгодишно момиче на твоята възраст се смяташе за невъзможен подвиг. Дори не си го и помисляхме. Невероятно е колко бързо се развиват нравите.

Когато забеляза, че синът му забелва очи, Ришар се сети за припадъка на Габи Гарлич на гробището и се запита дали това не е някаква нова мода, или може би има химически произход, или пък е чисто съвпадение. Както и да е, едва успя да го подхване, докато му разказваше спомени от младостта си въпреки пълната липса на интерес от негова страна.

От доста месеци вече Ришар изпращаше сигнали, но долавяше само далечно ехо, само признаци на далечен живот и никаква положителна реакция. Може би с Лор го бяха заченали твърде късно. Може би прекалено се бе отдавал на пороците си и сега, приклещен между смъртта на Лиза и безразличието на Еви, плащаше истинската цена.

Във всеки случай, с пресъхнала уста и омекнали крака, блед като мъртвец, Еви се отпусна в ръцете на баща си.

— Хей! Ало! — възкликна Ришар, опитвайки се да го изправи на крака.

— Ииии! — изкрещя Еви.

Вик, от който му настръхна косата.

„Какво може да подтикне едно четиринайсетгодишно момче, очевидно с всичкия си, да напълни слиповете си с парчета стъкло?“ — питаше се Ришар вече в болницата. Но като помислиш, някои се чукаха на публично място, други правеха невъзможното, за да пипнат спин, така де, значи нямаше никакъв задоволителен отговор, нямаше нищо, което да освети този мрак.

Беше един часът сутринта и дежурният санитар, който през деня работеше като актьор, го разпозна и му предложи едно уиски в пластмасова чашка срещу автограф върху визитка на клиниката. Още имаше кръв но ръцете, по ризата и кой знае по каква причина по белите мокасини, които носеше без чорапи. Но най-смешното беше, че държеше в ръка панталона на Еви, и нямаше представа защо.

Смътно си спомняше, че му го е свалил. Така и не можа да изкопчи една свястна дума от устата на този безумец, на този бездънен кретен. Наложи се сам да види какво става, да разбере откъде идва всичката тази кръв, като по чудо появила се отпред на панталона на сина му.

Чувстваше се уморен от всичко това. Имаше само едно желание, докато чакаше да превържат сина му, имаше само едно неудържимо желание — да се затвори в кабинета си и да стои там цялата нощ, че и повече. Да забрави този свят, в който децата тъпчат в панталоните си парчета от счупени бутилки, този свят с разходките по пълнолуние с настъпен педал за газта, с кофите кръв и ослепително яркото осветление, с надбягването по коридорите в посока към спешното отделение.

Щеше му се поиска един валиум или да намери младежа с уискито — дори ако трябва да му даде още много автографи, да го целуне по устата, ако се наложи, — но се задоволи да стои и наблюдава двете млади сестри, които бъбреха на рецепцията или водеха лични разговори по телефона, за да убият времето.

После един лекар, наречен Стринг — Ришар прочете картончето на гърдите му: Д-р Стринг, — шишкав човек с живи тъмни очи, дойде да изпуши една цигара и обясни, че са се забавили, защото на това място от тялото превръзките трудно се задържали. Но беше доволен от резултата и увери Ришар, че до няколко дни всичко ще е забравено.

Ришар кимна, за да му благодари. Доктор Стринг на свой ред кимна и изрази съжаление за всички тези хлапета, които му водели, до едно надрусани по един или друг начин.

— Но не казвам, че знам как да се променят нещата — добави той. — Може би си имат причини.

Ставаше все по-късно. И все по-мъчително.

— Вижте сега, драги, за какво точно говорите? — информира се Ришар. — Какво точно искате да кажете? Имате ли деца? Имате ли изобщо деца?

Нямаше. Ришар така си и знаеше. Беше някакъв неопределен ерген и говореше със свръхбанални думи, от които го заболяваше стомах, толкова изтъркани бяха, толкова преповтаряни. Доктор Стринг не бе изгубил дъщеря на осемнайсет години на дъното на езеро и нямаше син, който се упражняваше в самоосакатяване, опитвайки се да нареже на парчета интимните си части, та можеше да си позволи да говори. Можеше да намеква, че родителите са виновни. Доктор Стринг можеше да намеква, че родителите не са направили каквото трябва, доктор Стринг направо ставаше смешен, направо достигаше върха на комичното.