Филип Джиан - Нечистота

Жалка история. Жалка история, мислеше си Еви. На каква игра играят?

Родителите му се срещнаха на средата на стълбището и осъществиха предаването на леда, без да проявят никаква отмъстителност. Вместо очакваните крясъци се чуваше шумният концерт на щурците.

При вида на Лор по бельо Ришар продължаваше да се надървя, ако трябва да се изразим направо, но бившият наркоман трябваше да признае, че сеансите им вече не са това, което бяха, нито по качество, нито по количество. Той признаваше своите грешки, готов бе да приеме половината отговорност, половината от грешките, които съсипваха двойката им, но Лор споменаваше астрономически цифри, смяташе, че провалът им се дължи преди всичко на Ришар, че той беше деветдесет и девет процента негов автор.

Това беше много повече от малкото, което му оставаше от авторството на сценариите след обработката им от бандата режисьори. Бе много повече от онова, което би могъл да приеме, бе цифра, която не държеше сметка за страданията на пишещия, самотно потънал в мрака на разказваната история, затрупан от работа, докато другите си пийваха на борда на някой презокеански кораб.

Деветдесет и девет процента. Беше толкова гротескно. На колко изчисляваше тя вечерта, през която флиртуваше с някого — че правеше и нещо повече, ако го харесаше, — възползвайки се от това, че той се друсаше в някой ъгъл или, да си го кажем, седнал на тоалетната чиния, където би го оставила да пукне без угризения? На жалката една стотна?

Както и да е, вече не говореха за всичко това. Темата изглеждаше изчерпана. Понякога изпитваха влечение един към друг, но желанията им рядко съвпадаха.

Лор доближи лице до огледалото в банята и реши, че й трябва поне четвърт час пълно отпускане.

Ришар не можеше да разбере. Ришар нищо не разбираше. То бе все едно, че е излязла от кома. И перспективата отново да изпадне в това състояние я ужасяваше. Беше открила, че Ришар вече не очаква нищо и че бавно се плъзга надолу, че може би възнамерява да потъне за втори път, и това откритие я бе изумило, преди да я деморализира напълно.

Трябваше да получи тази роля на всяка цена, ако иска да избегне тоталния крах. Трябваше да се възползва от тази възможност. Няма сила на света, която да ми я отнеме , закле се тя.

Напарфюмира си пубиса и мишниците и тъкмо се питаше дали да си облече роклята от Азедин Алая, или да се яви по дънки и снежнобяла фланелка, когато агентът й Ерик Дюнкала позвъни на вратата.

Беше по-млад от Ришар, но Ришар имаше предимството да прилича на Питър О’Тул, докато Ерик Дюнкала не приличаше на нищо друго освен на агент, колкото и да се обличаше като гробар и да ходеше с руси като жито коси.

Ришар слезе от табуретката и отиде да отвори, докато синът му пържеше яйца.

— Притеснена е до смърт — предупреди Ришар, отново преминавайки през дневната с лалетата Pink Beauty , които се затваряха за през нощта и заспиваха във вазите, редовно подарявани им от ония стари кукувици, родителите на Ришар.

— Налей си нещо — каза Ришар.

Еви бе счупил в тигана половин дузина яйца и чакаше жълтъкът да хване коричка.

— Смъртта на онова дете ми е още в главата — заяви Ерик, докато се навеждаше над бара.

Добави обаче, че не е в мрачно настроение — и наистина, изглеждаше по-скоро весел, — не, призна, че няма кураж да се отдава на черни мисли в момента, когато Лор се завръща в киното, не, радвал се, било по-силно от него, и нито за миг не се срамувал. Защото знаел през какво е преминала Лор през всичките тези години и още повече напоследък и бил щастлив за нея. Държал да го каже. Бил чисто и просто щастлив за нея. Смятал, че тази жена, която се приготвя горе на етажа, която била чудесна, изключителна актриса, че тази жена скоро ще учуди всички.

— Толкова по-добре — отвърна Ришар.

Другият се изсмя и си наля чаша порто.

Срещнаха се в часа, който си бяха определили. Ерик и Лор отдавна бяха тръгнали, Ришар бе отишъл в колибата и гримасничеше пред компютъра си в тихата нощ.

Еви бе изгледал един документален филм за болестите, които се предаваха от животно на човек, после се запита как да овладее влечението, което днес повече от всякога изпитва към Габи Гарлич.

Срещата щеше да е пълен провал. Еви отлично знаеше това. Но инстинктите винаги излизаха на преден план и човек се одързостяваше, и бъдещето ставаше опасно, и нищо не можеше да се направи.

От прозореца на стаята си Еви се любуваше на лунната светлина, която посребряваше елите. Вече се бе снабдил с парчетата стъкло, които му бяха нужни, като счупи бутилка „Корона“, увита в сутрешния вестник, същия, дето бе публикувал съобщение за смъртта на Патрик Сторер. Тази вечер луната блестеше особено ярко, така че не сметна за необходимо да пали лампата в стаята си. И така щеше да вижда достатъчно.