Филип Джиан - Нечистота

С Андреас се настаниха по-далеч от езерото, сред дърветата, за да наблюдават Габи спокойно, за да се наслаждават на гледката — и двамата я мислеха за сирена, но не смееха да кажат това гласно, ами мълчаливо примигваха на ярката светлина, която се отразяваше във водата.

— Интересно ли ще ти е да научиш, че Патрик е бил отровен от майка си? — попита тя Еви.

Той неопределено поклати глава. Не можеше да откъсне поглед от капката вода, която се стичаше по ръката на Габи. Мислеше си, че ако се съсредоточи в една точка, има вероятност да издържи на изпитанието.

— Да ти кажа ли — продължи тя — колко неща взимаше Патрик, за да може да заспи, на неговата възраст!

От време на време се чуваше вик или смях, или някое „пльок“ откъм естествения трамплин, какъвто беше покритата с лишеи скала на брега на езерото.

Тя го гледаше право в очите, без да крие, че се надява да открие нещо в тях. Не беше лесно да запазиш самообладание, когато усещаш, че момиче като Габи се опитва да проникне в мозъка ти с такава настойчивост. Андреас се бе хвърлил във водата вследствие на ерекцията, получена при вида на блондинката, която си мажеше с плажно масло зърната на гърдите. Колкото до останалите, един пикаеше в далечината до едно дърво, друг слагаше опаковка бира под водата и я затискаше с няколко камъка, едно момиче вървеше към водата, поклащайки ханша си, друго едно, забелязвайки, че й е дошъл мензисът, каза мамка му и се отправи към колите, така че останаха само двамата. Беше насаме с това момиче, с тази недостъпна богиня. Ситуацията бе наистина интересна, едновременно опасна и страхотно завладяваща.

— А теб интересува ли те какво открих в нещата на Патрик?

Много я интересуваше. Нямаше нужда да го казва. Очите й лъщяха като ахати. Еви никога не беше сигурен какъв цвят са, колебаеше се между бледо синьо и перлено сиво, но този следобед, деня на погребението на Патрик, деня на невероятния разговор с Габи и на съвършената светлина, той откри, че са синьо-сиви и си каза Бог е велик . После се опита да мисли за нея като за момичето, което е спало със същото момче и в същото легло като сестра ми в продължение на месеци , но му беше все едно, винаги му бе било все едно.

— За какво точно става дума?

Беше запалила цигара и полека издишваше дима в лицето му. Трудно бе да си представи, че точно това момиче едва не бе припаднало, докато хвърляше цвете върху ковчега. Всъщност това бе най-завладяващото у момичетата — безбройните роли, които можеха да играят, и лекотата, с която преминаваха от една в друга почти мигновено.

Уговориха се да се срещнат в единайсет часа.

Междувременно тя реши да си почине. Обяви, че била изтощена, и се просна по корем. Еви толкова дълго бе стоял неподвижен, подпрян на ръце, че известно време не можеше да раздвижи китките си. В дланите му се бяха забили борови иглички и чакъл.

Когато вдигна глава, забеляза Анаис там горе, на слънчевата поляна, където паркираха колите си. Седеше с цялата си тежест върху един мини купър, същи Буда, издялан от гранит. Въпреки разстоянието, въпреки ниските клони и листа тя се взираше в Еви с остър и мрачен поглед. Иначе рядко се приближаваше до вода, както и до кое да е място, където се ходеше по бански. Ама за какво се е довлякла? Душеше, чисто и просто. Нищо друго. Еви я знаеше колко обича да си вре носа навсякъде, познаваше хитрините й, шпионската й дарба. Беше й нещо като втора природа. Нямаше събитие, случило се в „Брийанмон“ или на хълма, което тя да не узнае по един или друг начин.

— Не й обръщай внимание — каза Габи, без дори да отвори очи. — Не й дължиш обяснения.

Той отново погледна към поляната, но Анаис бе изчезнала.

— Така и не разбрах какво толкова намираше Лиза у нея. Нито аз, нито Патрик, нито никой. Истинска загадка.

Лор беше ужасена от вида си. Не можеше да си прости, че не е сдържала сълзите си. Сърдеше се и на Ришар, който бе изостанал на входа на гробището и я бе оставил сама с Александра — в този момент на пълно отчаяние тя ридаеше за провала си, за очакващата я безкрайна самота, за пустия и безжизнен път, отреден й от съдбата.

Имаше ли време да поправи щетите? Стъмваше се, небето аленееше, което означаваше, че няма пред себе си цял един живот, а едва един кратък час. Битката беше предварително изгубена.

— Кажи им, че едно осемнайсетгодишно дете се е хвърлило от моста — обади се Ришар с леко раздразнение в гласа. — Това би трябвало да им отвлече вниманието от подутите ти очи.