Филип Джиан - Навън към себе си

Къщата на Оли бе всъщност една прилична барака със сивкав чамов покрив, клекнала край завоя на тесен черен път сред високо избуяли треви и огромни дъбове. Състоеше се от две спални и просторен хол с кухничка в единия ъгъл и с прозорец към Атлантическия океан. Оли плащаше, за да я поддържат, тъй че единствената ни задача бе да заредим хладилника. Най-близките съседи живееха на най-малко триста метра от нас. Ако човек решеше да се настани отвън, просто отваряше остъклените врати и излизаше на the deck (не съм много наясно как се превежда тази дума) — нещо като открита дъсчена платформа, върху която можеше да прекара по-голямата част от лятото, съзерцавайки океана.

Преди двайсетина години бяхме отпразнували тук сватбата на Оли и той редовно прескачаше насам. Къщата им бе подарена от тъста му, но Оли не я превърна в музей на мъката си. Тук човек се чувстваше добре и той наистина се чувстваше добре. Спомените му бяха живи и весели, сянката на Мерил бе едновременно настояще и минало и той се стараеше да ви спести унинието си, когато тя го притиснеше до стената, което все още се случваше. Двамата с Едит бяхме идвали тук няколко пъти, когато училищните ваканции го позволяваха. Дъщерите ми обожаваха това място. На мен, естествено, никога и през ум не ми беше минавало, че някой ден ще се озова тук сам, оставяйки зад себе си един невъобразимо дълбок? безумен? ужасяващ? неудържим? хаос.

Както и останалите селища в район с диаметър трийсетина километра, Тръроу бе обявен за „сух град“, което означаваше, че човек не може да си купи и капка алкохол. В неделя пък „на сухо“ оставаше целият щат Масачузетс и в това отношение тук ни най-малко не се шегуваха. А бяхме събота.

След кратък размисъл отново се натоварихме в колата. Този път на волана седна Оли и поехме към град П. с надеждата, че ранният час ще ни спести неприятностите с ограниченията на скоростта. Денят обещаваше да бъде чудесен, напиращият през пръстите ми въздух — карахме с четирийсет и пет километра в час — се превръщаше в нежна приятелска милувка, когато застигахме велосипедист или някое бабе във форд континентал. Пътят беше тесен и нямаше начин да задминем каквото и да било заради прорязващата го по средата двойна жълта линия, чийто край така и не видяхме.

Когато пристигнахме в града, върху мен се стовари умората ведно с тягостния смисъл на присъствието ми в Кейп Код. Поседнахме за малко на слънце. И докато Оли съставяше списък на продуктите, които щяхме да поръчаме да ни доставят, аз, от своя страна, се борех с първия сериозен пристъп на меланхолия, налетял ме от момента на заминаването ни. После Оли влезе в магазина. Аз също станах, но вместо да го последвам, се зазяпах в банските на сергията пред съседния магазин и изведнъж всичко това ми се стори абсурдно. Трябваше ли да избера плажно масло, за да се обзаведа по-бързо със загар, или пък крем, за да предпазя носа си от изгаряне? Къде, по дяволите, смятах, че се намирам? Протегнах ръка, но не толкова за да опипам плата на банските, а най-вече защото продавачката ме гледаше и защото, тъй или иначе, животът продължаваше. Цветовете на банските — индианско розово, зелено-електрик, фосфоресциращо жълто — сякаш се кривяха и ми подсмихваха подигравателно в лицето. Облегналата се на сергията девойка подхвърли, че яркочервените щели много да ми отиват.

— Продадох същите на Джак Никълсън! — довери ми тя, докато връщаше рестото.

— Oh! Did you! — подобаващо се удивих аз.

Купихме вино, бира и твърд алкохол и ги подредихме в багажника. След това посветихме значително време на въдичарските пръчки, изпробвахме последните модели и проучихме новите графитени макари, едната от които беше с две скорости и автоматично превключване, поискахме всички необходими обяснения, но накрая взехме само две обикновени макари силиконова корда и няколко блесни, в резултат на което типът заяви, че денят започвал зле.

После се прибрахме. Проснах се върху един шезлонг на deck -a с намерението да запаля цигара, но пакетът изпадна от ръката ми и заспах така внезапно, сякаш смъртта ме бе покосила.

Събудих се по залез, когато слънцето вече едва-едва надничаше иззад високите треви по хребета на дюните и прокарваше трептяща пътека през океана, отхвърляйки сянката на къщата далеч зад гърба ми. До мен стърчеше слънчев чадър, а една лека завивка топлеше телесата ми. Въздухът ухаеше тъй приятно, че за миг се усмихнах блажено, ала мигновено се опомних.