Филип Джиан - Навън към себе си

Докато чакахме да стане жаравата за барбекюто, поехме към плажа с чаша вино в ръка. Надолу се слизаше по дървена стълба с петдесетина стъпала, която вече не бе в много добро състояние. Понечих да кажа нещо, докато скърцаше и се клатеше под краката ни, но предпочетох да се въздържа.

Една едноока чайка затепа около нас, без да ни изпуска от поглед, което явно й създаваше известни проблеми, но за жалост нямаше какво да й дадем. А аз още по-малко от когото и да било другиго! — рекох си с такова униние и сантименталност, че само мисълта за евентуалното продължение ме отврати. Извърнах глава от страх да не би Оли да улови влажния поглед, който хвърлих на животинката, и да разбере на какви разсъждения съм се отдал.

Стояхме мълчаливо и тъй неподвижно, че нашата приятелка реши да ни огледа по-отблизо и започна да се бори с връзките на обувките ми.

— По дяволите, Оли! — изгъгнах аз, докато пернатото отлиташе с противен крясък. — Сънувам ли, или що?

Заех се да сглобя въдичарските пръчки, докато той печеше месото.

На сутринта Оли замина и се върна чак в сряда вечерта. Възползвах се от няколкото дни самота, за да се отдам на онези болезнени пристъпи на отчаяние, срещу които бях напълно безпомощен, въпреки че се опитвах с всички сили да им се противопоставя, когато усещах приближаването им, нанасяйки на стените безполезни крошета. Дълго след това по ръцете ми все още имаше белези. На драго сърце бих избрал по-достойно поведение, ако можех да го сторя. През цялото време се мъчех да се убедя, че всичко е наред, да избълвам отвратителното самосъжаление, което ми вдъхваше съдбата ми, разкъсвах яростно омотаващата ме гадна лепкава мрежа, но след малко отново попадах в нея и всичко започваше отначало. Когато успеех да надделея, отивах да плувам, гмурках се под вода, за да дам отдих на съзнанието си, после тялото ми изскачаше като тапа на повърхността. Ако прожектираха филм за тези четири дни в ускорен каданс, зрителят би се разсмял при вида на нещастника с червен бански, който абсурдно снове нагоре-надолу, втурва се към плажа, отдалечава се с яростен замах на ръцете в открито море, гмурка се, появява се отново, насочва се обратно към брега, хуква към къщата, затваря се вътре и след малко пак изхвърча навън, отново препуска към плажа и така нататък, и така нататък от сутрин до вечер. През нощта обаче не излиза, тогава се вижда само как светлината на прозореца ту угасва, ту светва, ту пак угасва и изобщо примигва като истерична светлинна реклама. След което темпото постепенно намалява и зрителят с основание започва да се пита: Сега пък какво прави?

Какво ли? Просто отваряше наслуки някоя книга и четеше. Пишеше писма на Рамона и на майка си, както им беше обещал. Слушаше музика. И с всеки изминат ден се контролираше все по-успешно. Всяка вечер се забелязваше съществен напредък в сравнение със сутринта и пристъпите на отчаяно униние все повече се разреждаха. Опитваше се да си набие в главата, че е по-добре да носи кръста си, отколкото да го влачи. Упражненията, които си налагаше — морските му бани бяха продължителни и енергични терапевтични сеанси, — го изтощаваха, но тази умора не бе неприятна, чрез нея възприемаше тялото си по различен, непознат досега начин. През тези няколко дни в съзнанието му също настъпи известно прояснение и започна да му се струва, че ако продължава в този дух, би могъл да се превърне отново в напълно приемлива личност. Все още не беше набрал достатъчно смелост, разбира се, но в сряда вечерта отиде да посрещне Оли в Хаянис, двамата се отбиха да вечерят в един ресторант, където той започна да си разменя шегички с някакъв тип на бара, докато чакаха да се освободи маса, и Оли му каза:

— Знаеш ли, доволен съм. Тревожех се за теб.

— Бъди спокоен, няма да те разпитва за мен!

— Аз пък се обзалагам, че ще стане точно обратното.

Със стиснати зъби заметнах въдицата и кордата проряза небето с остро свистене.

— Тогава й кажи, че ловя риба и не вдигам телефона. И че не знаеш нищо повече.

Днес нямаше да уловим нищо. Океанът беше спокоен и бистър и леферът със сигурност се плацикаше най-малко на двеста метра от брега. Но за щастие боравенето с въдицата беше удоволствие, напълно достатъчно само по себе си и несъмнено едно от малкото занимания в света, на които можех да се посветя, без да мисля за нищо. На него, както и на връзването на възли.

Оли трябваше да замине в края на седмицата. Щяхме да се видим отново след около месец, тъй като Sinn Fein Ballet щеше да гостува в Ню Йорк, и той вече планираше да ме замъкне в Калифорния, където се предвиждаше трупата да даде няколко представления. Изпитваше предварително и напълно искрено удоволствие при мисълта за двете седмици, които щяхме да прекараме заедно. Погледнах го мълчаливо. Изглеждаше толкова щастлив, че реших да не му противореча. Но се запитах дали не си въобразяваше, че съм тук на почивка, дали не си представяше как се носим по шосе №1 на волана на открита лимузина, как се смеем и пеем с пълно гърло от едничката радост, че живеем, без жени, без грижи, без нищо, впримчено в плътта ни, просълзявайки се от умиление при вида на кипарисите, надвиснали над пропастта в околностите на Big Sur . Знаех какво иска. Колко пъти ми беше предлагал да станем съдружници и да ръководим заедно Балета, и то не защото се нуждаеше от услугите ми, а само и само за да бъде с мен. Обичах го несъмнено много повече, отколкото предполагаше, но Едит бе изпълнила живота ми до такава степен, че нямах ни най-малко желание да се озова на другия край на света, ако тя не е до мен. Дали пък сега не виждаше нови възможности? И дали, комбинирайки своето вдовство и моя развод, не правеше прибързани заключения?