Филип Джиан - Навън към себе си

Аз (въздишам) : Бога ми, започнеш ли да се заяждаш, ставаш адски досадна.

Евелин: Ти, разбира се, намираш това за напълно естествено. И ни най-малко не те притеснява фактът, че тя остава тук да те дундурка, вместо да излезе с приятелите си! Или може би го смяташ за нормално?

Елеонор (изведнъж рязко ни обръща гръб) : Я стига! Как може да говориш така? Какво съм ти направила?

Аз (запалвам цигара, впивам поглед в Евелин, но се обръщам към Елеонор) : Не е необходимо да си й направила нещо. Тя е малко задръстена. Трудно е да се сърдиш на толкова недодялан човек.

Евелин (скача на крака и сграбчва сестра си за раменете, но доста внимателно) : Питай го дали нямам право!

Елеонор (с рязко движение се изскубва от ръцете й) : Остави ме на мира!

Евелин (към мен) : Хайде, кажи нещо!

Аз: Добре. Внимавай някой ден чувствата ми към теб съвсем да не изстинат.

Евелин (за миг се обърква, но веднага се окопитва) : О, знаеш ли, аз и сега не си правя особени илюзии.

Аз: И грешиш. Но имаш право да смяташ каквото си искаш.

Евелин (гледа ме продължително, сетне поклаща глава и отново се настанява на подлакътника, без да ме изпуска от очи) : Знаеш ли, ти си направо върхът! Едва се сдържам да не започна да ти ръкопляскам! (Обръща се към Елеонор.) Чу ли го? (Елеонор не реагира и продължава да стои с гръб към нея.) По дяволите, нима човек не може да каже нищо, без веднага да направиш от мухата слон? Ама ти какво си въобразяваш? Че си Господ-Бог и че трябва да пълзим в краката ти и да ти се кълнем във вечна любов? Не се ли притесняваш поне малко заради онова, което причини на мама?

За миг настъпва стерилно мълчание. После Елеонор се обръща към нас.

Елеонор (към Евелин, глухо) : Не очаквах и да кажеш друго. На теб изобщо не ти пука от тази история, тъй че ми спести тъпите си реплики, ако обичаш! (Прави неопределен жест, сякаш се отказва от по-нататъшна полемика.) Бога ми, Евелин, наистина си адски досадна!

Евелин (весело) : Е, инцидентът е приключен! (И ме прострелва с убийствен поглед.) Предполагам, че си доволен…

Един следобед, докато се излежавах на шезлонга в градината и съсредоточено разглеждах пръстите на краката си, през ум ми мина мисълта да започна да й ги изпращам един по един по пощата и да я заплаша, че ще продължа дотогава, докато не се прибере у дома. Бях кроил също така планове, ако се наложи, да я отвлека и да я оставя на хляб и вода. Часове наред разработвах умопомрачителни сценарии, чиято глупост напълно ми убягваше, но които изпипвах с неадекватна самоотверженост до най-малки подробности, като телефонирах ту в Ер Франс, ту в Центъра за борба със замърсяването на околната среда, ту в Националната метеорологична служба. Когато вдъхновението ми секваше, дълго се взирах в небето, убеден, че все нещо ще измисля, макар и да нямах представа точно какво. По едно време дори си бях наумил да й изпратя клавишите на пианото си. И една сутрин получих молбата й за развод. Това бе вероятност, която бях погребал дълбоко в себе си и която цялото ми същество с насмешка бе отказвало да приеме, но когато видях документите в ръцете си, разбрах, че никога не е имало друг изход, че съм го знаел и че просто до последния миг съм си правел илюзии и съм се тъпчел насила с напразни надежди. Разбира се, че го знаех! Едит не беше от хората, които подават другата буза! Изкълчехте ли й пръст, тя не мирясваше, докато не ви откъсне цялата ръка! Повече никога не бих могла да ти имам доверие , поясняваше тя в кратката записка, която бе приложила към останалото. Тъй че нямам друг избор. И ако обичаш, не усложнявай нещата — не предприемай абсолютно нищо. Излишно е, както се казва, да се нараняваме още повече.

Най-хубавата топла пастърма в Ню Йорк се сервира в „Деликатеси Карнеги“ на Седмо авеню. За нас беше около три сутринта, когато излязохме от митницата и Оли настоя да се отправим директно за „Ла Гуардия“, за да се изтегнем на някоя пейка и да подремнем, докато чакаме следващия полет. Но аз категорично се противопоставих.

Наблюдаваше ме как се храня, сам неспособен да погълне и трохичка, и за пореден път ехидно ме поздравяваше, че съм избрал това тъй шумно и претъпкано с народ заведение, което чудесно се отразявало на мигрената му. Колкото до пастърмата, тя бе все тъй божествена.

На „Ла Гуардия“ ни уведомиха, че по крайбрежието е паднала гъста мъгла и че компанията „Континентъл Експрес“ била съгласна да ни превози, но само на наша отговорност — ако се наложело да кацнем на някое междинно летище, тя нямало да поеме разходите по престоя, нито пък да приеме рекламациите ни, — след което ни посъветваха да се въоръжим с търпение и да изчакаме до сутринта на следващия ден.