Филип Джиан - Навън към себе си

От време на време я поглеждах, свит на пода до леглото й като купчина чакъл и с настроението на човек, комуто предстои да изгълта пълна чаша рициново масло. Предчувствах, че ще ми бъде много трудно да приема новите манийки на Едит. Не бях чак толкова тъп, за да си въобразя, че това ще й мине и всичко ще си остане както преди. Наблюдавах я със смътното подозрение, че нямам никакъв избор.

И тъй като едно зло никога не идва само, на следващия ден направих ново откритие — ще рече човек, че бях прекарал цяла вечност в онази проклета болница, макар да разбрах, че събитието датирало от няколко месеца, — което здравата ме разтресе. Накратко, беше в ранния следобед и ние помагахме на останалите да сложат къщата в ред. Всички се влачеха пребледнели като платно, стискаха устни и кривяха болезнено лице и при най-незначителното движение. Нямаше какво друго да правим, освен да се постараем да възстановим поне част от силите си. Настояхме пред Алис да уважи традицията, тъй че бяхме напълно свободни. Но беше прекалено студено за излизане. Духаше леден вятър, за което си давахме сметка по трептенето на липата в градината и на телефонните жици. Типът, който ни докара въглища, ни уведоми, че било най-малко минус петнайсет и водопроводните тръби повсеместно се пукали.

Жорж се намръщи, но все пак реши да отскочи до града. Обеща, че на връщане ще играем на карти или на каквото поискаме, стига да е седнал и да бъде на спокойствие. Докато съставяше списъка на покупките — поръчките валяха отвсякъде, като се започне от етажите и се стигне до кухнята, принуждавайки го от време на време възмутено да крещи: Стига! Не всички едновременно! — на двама ни с Едит бе наредено да съберем чаршафите от стаите.

Честта да мъкна огромната торба, която постепенно пълнехме, се падна на мен. Не бях си доспал и задачата ми се струваше много по-отегчителна от всеки друг път, още повече че Едит не вършеше почти нищо, задоволявайки се да сваля единствено калъфките на възглавниците.

— Що не вземеш по-добре да си легнеш, докато аз бачкам? Така де, излишно е да се притесняваш!

И за последен път се убедих, че е вредно да й се дават подобни съвети. Тя ехидно ми се ухили, скръсти ръце на тила, отскочи назад и се пльосна върху леглото, което я отблъсна нагоре с ядно изскърцване на пружините. После избухна в смях, докато аз изумено се вторачих в нея.

Изминаха може би една-две секунди, преди да осъзнае, че нещо не е наред и че на мен, за разлика от нея, изобщо не ми е до смях. Едва тогава рязко дръпна полата си надолу. Извърнах глава.

— Е, и какво, никога ли не си виждал кръв? Чак сега ли се събуждаш?

Изминали бяха две седмици, откакто Едит ме бе напуснала, и вече започвах да осъзнавам какво означава това в действителност — нанасянето на раната беше неприятен момент, но зарастването й обещаваше да бъде дълго и мъчително, ако някога изобщо зараснеше.

Познавах добре Едит и не бях ни най-малко сигурен дали накрая все пак ще ми прости. А и колкото и глупаво да изглеждаше, бях от мъжете, които имат една-единствена жена в живота си, тъй че на практика не можех да направя почти нищо — не ми оставаше друго освен да си нося кръста. Най-елементарна констатация. И това нямаше нищо общо с духа на времето или пък с прочитането на няколко списания, които пропагандираха един или друг начин на живот — просто нещата стояха така и не изпитвах от това нито срам, нито гордост. Не аз бях избрал да бъда такъв и да размишлявам по въпроса беше съвършено безполезно. В живота можеш да избереш да бъдеш или да не бъдеш мръсник, но тона наистина е единственият избор, който сме в състояние да направим.

„Сен Венсан“ затвори врати през втората половина на юни в един слънчев и изключително горещ следобед, преливащ от всеобщо добро настроение. В края на учебната година винаги изпитвах особено приятно облекчение. Подсмихвайки се, събрах нещата си и преди да изляза, обърнах стола върху бюрото, за да не оставя нищо, напомнящо за присъствието ми.

Този път изпитах леко съжаление, че напускам работа. Макар и да не успяваше да разсее измъчващите ме мрачни мисли, тя поне запълваше дните ми с някакво работно време, чието спазване ми носеше известно удовлетворение. Как щях да организирам живота си отсега нататък?

Като начало преместих уроците по пиано преди обед, което разрешаваше съществена част от проблема. От тази гледна точка — ако приемем, че началото на деня рискува да се окаже главоблъсканица, която би могла да ме изтормози и да ме накара окончателно да затъпея — можех да се поздравя с тези своевременно взети мерки, яхвайки отново коня в момента, в който очаквах да се изсуля от стремената. Настоях пред най-даровитите си ученици да идват колкото се може по-рано. Така едва ли не още със ставането си слушах Бах или Моцарт, които възприемах без особени сътресения. Шостакович ми навяваше известна тъга, но въпросният ученик се готвеше за конкурс и не можех да му се бъркам. Накратко, важното беше, че съм на крак, че съм зает и че не умувам над положението си поне доколкото това беше възможно.