Филип Джиан - Навън към себе си

Тя беше слаба като щиглец и Жорж бе изгубил надежда да я направи танцьорка, тъй като най-често би изглеждала така, сякаш е глътнала бастун. У нея нямаше и помен от грация. Беше дръпната и проклета. Без капчица нежност. Когато ходехме на училище, редовно пердашеше момчетата и малцина се осмеляваха да й се опънат. Беше по-скоро мрачна, неразговорлива и дива. Единствено аз и Оли знаехме, че може да се усмихва, да се вълнува и да се излегне в тревата, потръпвайки от щастие — отпускаше се само в случаите, когато тримата оставахме насаме. ТОГАВА КАКВО?

И точно в този момент разбрах, че типът я е дрогирал. Алекс, един от балетистите, който ни носеше плочи от Щатите — точно на него дължах последните си придобивки, подбрани с помощта на Едит — веднъж ми беше разказал за тия неща и за момичетата в публичните домове в Близкия изток. Доколкото разбрах, давали им да пият нещо и ако след това им кажели да се хвърлят във водата, нещастниците тутакси плонжирали през прозореца. И трябва да призная, че тези истории ми направиха кошмарно впечатление.

— Е, крайно време беше! — потръпнах аз, преглъщайки насъбралата се в устата ми слюнка.

Познавах едного, на когото Едит, ако не бърках, щеше да бъде много задължена.

Миг след това приклекнах пред нея, без дори да погледна оня смрадлив сутеньор, с когото имах намерение да се занимая малко по-късно, и прошепнах:

— Едит… Добре ли се чувстваш?…

— О, ако обичаш, Анри-Джон, остави ме на мира! — изръмжа тя и ми хвърли зверски поглед.

Ясно, не беше дрогирана. Бе дори в отлична форма — бърза и ядна като светкавица, макар и несъмнено малко по-отнесена от обикновено. Според мен просто се самонавиваше. Изправих се мълчаливо, съсредоточавайки всичко, което ми бе минало през ум, в убийствено презрителна усмивка.

Всъщност получих си заслуженото, и то защото бях прекалено добър. Така или иначе, момичетата са си живо театро. Още чувам изявленията й за мъжете изобщо, придружени с ехидни подхилвания или дълбоко отвратени гримаси, които най-често биваха подплатени с толкова обидни думи, че смятах мнението й по въпроса за окончателно. Но, естествено, достатъчно бе първият срещнат тъпанар — и тоя в никакъв случай не беше Марлон Брандо — да се престори, че проявява интерес към нея, за да я чуеш как се размазва в блажени въздишки и подмокря кюлотите си с поглед на пържен шаран.

Мразех я, защото беше казала на черното бяло и при първия удобен случай бе побързала да се отметне най-безсрамно от думите си. Чувствах се измамен и смешен, задето бях взел думите й за чиста монета. И чувах нечий глас да шепне в ухото ми: „Видя ли? Никога не го забравяй. Отваряй ги очите и се учи. И никога в нищо не бъди сигурен.“

Сандвичите се бяха размекнали. Въпреки това взех един просто за да се занимавам с нещо и яхнах подлакътника на близкото канапе, на което си говореха за Суецкия канал. Не го знаех дори къде се намира, нито пък какво означава „национализация“, а и изобщо не ме интересуваше. Защо винаги водеха такива досадни разговори? Не можеха ли да не приказват само за онова, което ставаше по света, за своите книги, за своята живопис, за своя театър, за своя балет? Нима не бяха любопитни да разберат какво става в самите тях, нима не се интересуваха от чувствата си, от желанията си, от отношенията си със себеподобните, от онова, което се криеше в душата им? Уви, все едно да се питам дали сандвичът ми има вени и дали в тях тече кръв освен, разбира се, ако самият аз не бях мръднал.

После пак танцувах, но този път с Рамона, което бе значително по-отморяващо, а и ми позволяваше да държа под око някои хора. Всички момичета от Sinn Fein Ballet , включително майка ми, имаха почти едно и също телосложение — никакъв задник, дълги крака, плосък корем и малки гърди. Рамона притежаваше всичко, което другите нямаха. Тя често се оплакваше от това, но лично аз смятах, че така си е много добре и че двата или трите килограма, които имаше в повече, са изключително уместно разпределени. При все това тя не обичаше много-много подскоците и предпочиташе танците от онова време, тъй че колкото и да се бях опитвал да я просветя, обучавайки я дни наред на най-простите стъпки — благодарение на Алекс ние бяхме пионерите на рокендрола от тази страна на Атлантика, — с нея не рискувах да си счупя крак, по-скоро се опасявах да не задремя.

Точно преди да вляза в болницата бяхме отпразнували трийсет и втория й рожден ден. Доколкото ми бе известно, нямаше си приятел, но бях убеден, макар и без да мога да обясня защо, че знае всичко по Въпроса. Жестовете й бяха тъй кротки, държането й тъй женствено — дотолкова, че изглеждаше елегантно в сравнение с мъжкаранското поведение, към което другите упорито се придържаха, — че ни най-малко не се съмнявах в това. Затова направо я попитах може ли едно момиче да започне да се чука ей тъй, изведнъж.