Филип Джиан - Навън към себе си

— Не мислиш ли, че е гадно? — настоях аз.

— Кое?

— Ами това, което ти казах! За типа, дето й се лигави!

— Откъде да знам… К’во й е направил?

Разбрах, че Оли далеч не е най-подходящият събеседник за обсъждането на възникналия проблем. Беше още прекалено наивен и недостатъчно отракан, за да борави с понятия, чиято тънкост го запокитваше в бездната на отчайващо недоумение, където в крайна сметка предпочетох да го зарежа. Беше наистина безнадежден случай. Подадох му вече празната чаша чинцано, след което го измерих с огорчен поглед и го оставих да си бърка в носа.

Без да изпускам Едит от очи, отново се впуснах в действие. Роклите на момичетата се виеха в пъстър поток насред стаята и лицата лъщяха от пот във вихъра на най-екстравагантни акробатични фигури — членовете на Балета бяха на седмото небе, посрещани с възхитените викове и свиркания на част от присъстващите. Прави или седнали направо на пода, едни разговаряха, други пиеха и се шегуваха, взирайки се вдъхновено в очите на събеседника си, докато най-смелите се усамотяваха в стаите. Някои вдигаха тостове в памет на Полък 15 15 Джаксън Полък (1912–1956), американски художник — Б.пр. или Брехт. Други се хващаха гуша за гуша заради Алжир. Трети пък обсъждаха Бежар и пристигането в Париж на American Ballet Theater . Но чувствах, че желанието да се харесат вземаше връх над всичко останало. И осъзнавайки това, имах усещането, че съм разкрил една голяма тайна. Напълно безполезна между впрочем, си казвах. Не разбирах много добре за какво служат всички онези подробности, които научавах за човешката природа.

За сметка на това имаше нещо, което ми беше ясно като бял ден, адски ме дразнеше и заплашваше да ми развали вечерта, и то бе обратът в отношението на Едит към очилатия. Предстоеше ми още много да науча, но вече знаех достатъчно, за да не си правя илюзии относно намеренията му. Изплезил бе език до пода, животното! Чудех се какво ли толкова интересно й разказва, и то вече цял час, особено като знаех колко бързо й писва на Едит, когато някой й досажда. Реших да се разкърша с един-два танца, за да се поразсея. Рамона мимоходом ме предупреди, че трябва да внимавам и да не забравям, че току-що съм излязъл от болницата, но всичко мина много добре и две момичета в плътно прилепнали клинове тозчас се присъединиха към мен… така де, какво друго искате да ви кажа?

Едва-що си поех дъх и ги потърсих с поглед. В първия момент помислих, че са се омели, и вече започвах да се безпокоя, когато установих, че просто са се друснали върху няколко възглавници и продължават да се поглъщат с очи, разговаряйки за бог знае какво. Идеше ми да ги залея с кофа вода. По дяволите, никога досега не бях виждал толкова красноречив тип! Библията ли й рецитираше, що ли?… И буквално като треснат с чук по главата изведнъж си дадох сметка, че оня с най-невинен вид попипва едната обеца на Едит, усуквайки кичур от косата й около пръста си.

Не си губих времето в напразни размишления. Стиснах юмруци и тръгнах да намеря Жорж.

Открих го сред група слушатели. Изчаках да довърши разсъжденията си върху техниката на Бурнонвил и го дръпнах за ръкава.

— Какво правя ли? Нищо, само дето ей там един тип с Едит…

Той ме изгледа тъпо. После ме притисна към себе си и отново взе думата, затваряйки устата на някакъв нещастник, който обвиняваше Баланчин, че не умеел да използва руснаците. Рязко се отскубнах от хлабавата му прегръдка. Идеше ми и него да удуша.

Моите две партньорки полюбопитстваха дали очарователното момченце е готово за нови подвизи на дансинга, но аз отклоних поканата, тъй като покрай тази история досегашното ми чудесно настроение почти се бе изпарило. Не ревнувах, бях просто неприятно изненадан. Можех като нищо да се престори, че не ми пука, и да се поразтъпча наоколо, оставяйки я да си играе жалките номерца, докато търся приключения и слагам ръка, око и ухо върху всичко, което си заслужава. Вместо това обаче, а и несъмнено защото все някой трябваше да се пожертва, продължих да я наблюдавам, опитвайки се да запазя спокойствие.

Не можех да проумея дали в нея нещо се бе променило или проблемът беше в оня очилат глупак, който виждаше толкова, колкото да свали уличен фенер. Струваше ми се, че първи би трябвало да доловя новото у едно момиче, с което не се разделяхме от сутрин до вечер. Не можеше да ми убегне и най-малката пъпчица на носа й. Ако гърдите й бяха набъбнали дори с милиметър, пак аз щях да го забележа пръв. Тогава какво? Освен ако по време на престоя ми в болницата не я бяха фраснали по главата с вълшебна пръчица — но дори и тогава много бих искал някой да ми посочи разликата! — защото иначе просто не можех да си обясня това, което ставаше. Едит в обятията на момче — все едно да си представя, че ходим на ръце!