Филип Джиан - Навън към себе си

Не виждах какво правеше, но ако вършеше онова, което предполагах, вече нищо не би могло да ме учуди. Престорих се, че не го забелязвам, и направих няколко крачки към него, за да си изясня окончателно случая. Противно на опасенията ми непознатият не сереше, а просто бе приклекнал и явно не се и опитваше да се скрие, тъй като сега можех на свой ред да го огледам. Беше доста масивен, около петдесетгодишен мъжага с овално червендалесто лице и с дълга, вързана на опашка коса, облечен с дънки и карирана риза. Бе същевременно и първото човешко същество, което срещах тук, ако се изключат окичените с транзистори и хладилни чанти ненормалници по бермуди, които набързо отпращах при себеподобните им. Тъй че донякъде се смутих.

— Това иска най-малко месец работа! — подхвърли той и се изправи.

Нищо не го бях питал.

— Кой сте вие? — промърморих.

— А ти кой си? — полюбопитства той на свой ред.

(На английски, естествено, разликата между „вие“ и „ти“ не е много ясна, та ако ще и под лупа да я гледаш, но преводът ми е абсолютно точен: неговото you не беше моето you .)

Оставих го да приближи с намерението да го предупредя, че бултериерът ми броди наоколо и че съм тук, за да се лекувам от СПИН.

— Разбираш ли нещо от стълби? — поинтересува се той.

Беше се изтъпанил току пред мен. Вероятно тежеше най-малко сто кила, надвишаваше ме по ръст с половин глава и сянката му ме поглъщаше.

— Очевидно сте се изгубили — отбелязах. — Но е достатъчно да продължите по плажа, за да…

Обърна се към стълбата, сякаш изобщо не ме бе чул.

— На пръв поглед е просто, но не е.

— Вижте… Проследете пръста ми. Много е лесно! — уверих го аз.

И посочих към Longnook Beach . Ако човек се взреше по-внимателно, можеше да забележи няколко чадъра, макар че оттук изглеждаха не по-големи от глава на топлийка. И за първи път аз, комуто бе чуждо всяко разнежване, който не се бе поддал на съблазните на някоя прелестна плувкиня или на произволна злочеста майка, сподобена с три невръстни дечица, се поколебах да прогоня натрапника, без преди това да сме се разбрали кой, какво и защо. Не се дължеше нито на габаритите му, нито на страха да не ми размаже физиономията, тъй като очевидно изобщо не се засягаше от поведението ми.

— Никога не съм стъпвал там — информира ме той с леко движение на брадичката.

Прибрах пръста си, като му напомних, че всичко си има начало, но или говорех много тихо, или типът просто недочуваше.

— Няма да се справиш сам — заяви той и внезапно приклекна, след което начерта нещо на пясъка с парченце мидена черупка и додаде: — Ето тук трябва да се добави една площадка, после да се продължи по склона и едва тогава да се слезе към океана. Ще бъде много по-удобно.

Погледнах стълбата, която се катереше към последните слънчеви лъчи и определено приличаше на купчина избелели кости.

— Забрави — посъветва ме оня. — Няма да можеш да я възстановиш в същия вид. Преди няколко години все още я биваше, но ако не искаш един ден да се срутиш заедно с нея, трябва да вземеш под внимание някои промени. Тук не минава зима без бури и дъждове. Всъщност чудно ми е, че псе още се държи… Послушай ме, иначе рискуваш да си създадеш излишни главоболия.

Вярно, не бях разглеждал въпроса под този ъгъл, но това, което ми предлагаше, беше нещо съвършено различно. Ако приемех, че има право, трябваше да премисля всичко от самото начало, а не бях сигурен, че такова изпълнение е по силите ми. Защото вече не ставаше дума за една обикновена стълба, а за сложна, деликатна и дългосрочна работа, която нямаше нищо общо с плановете ми.

— Да съм казал, че имам намерение да предприемам нещо? — изгледах го аз накриво.

— В момента разполагам със свободно време — отвърна той.

— Много добре! Точно това е и необходимо за бране на боровинки.

След което му обърнах гръб и го зарязах, тъй като не ми харесваше начинът, по който ме насилваше. Освен това имах нужда да помисля по въпроса, без някой да ми виси над главата. Колкото до решението, което щях да взема, то можеше да почака. Оли бе заминал едва преди няколко часа и пустинята, която се разкриваше пред мен, заслужаваше да й обърна известно внимание. Страхувах се да не се втурна слепешката дявол знае накъде и строежът на стълбата започваше малко да ме плаши, тъй като все още не знаех дали имам необходимата смелост или настроение, нито дали изобщо бях способен да се заема с подобно нещо. А и типът не беше избрал най-подходящия ден, за да ме притеснява.