Филип Джиан - Навън към себе си

Започнах да желая заминаването му. Имах нужда да остана сам и намеците му, макар неясни и плахи, относно едно също толкова неясно бъдеще, в което бихме били неразделни, започваха да ме дразнят. Лошото бе, че в същото време винях себе си заради това, че му се сърдя. Познавах се достатъчно, за да знам, че ако се беше въздържал от подобни алюзии, задължително щях да намеря начин дълбоко в себе си да го упрекна за това. Горкият Оли! Заминавай по-бързо, тъй като има опасност да ти тегля някоя майна, а Бог ми е свидетел, че нямам нужда от допълнително изпитание, както и на теб, между впрочем, не ти трябват моите тъпи истории.

Най-близкият ни съсед бе съдията Колинс, а малко по-далече живееше Хоторн, директорът на бостънската митница. Не рискувах да се преуморя от забавления, а още по-малко да бъда притесняван, защото плажът „Вратата на ветровете“, разположен долу под къщата, беше частен. Съдията и митничарят изобщо не стъпваха там и прекарваха времето си в чистене на собствените си басейни. Обещах на Оли да отскоча да ги поздравя, когато намеря време. Досещайки се случайно, че съм бил ученик на Надя Буланже 16 16 Надя Буланже (1887–1979), френска композиторка и педагожка — Б.пр. , един ден съдията ми бе изпроводил двете си дъщери, а аз ги бях отпратил с уточнението, че съм на почивка и че изобщо не ме интересува готовността му да плати толкова, колкото поискам. Оли ми даде да разбера, че ако все пак някога имам такова желание, просто трябва да му се обадя — старецът най-редовно питал за мен. Уверих го, че ще си помисля, но за момента, предвид начина на живот, който възнамерявах да водя, парите бяха последната ми грижа. Освен това, поне доколкото си спомнях — въпреки че ни най-малко не ме терзаеха въжделенията на сатир и че само мисълта за допира до женско тяло ме докарваше до нещо като махмурлук, — дъщерите на магистрата бяха доста грозни и нямаше начин да седна до тях, преди да преброя поне до десет. Оказа се вярно, че човек може временно да изгуби вкус към жените, при това без да изгуби разсъдъка си.

Стига да пожелаете, на това място бихте могли да живеете като истински дивак, без да срещнете жива душа, освен от време на време някой заблуден нещастник, когото гостоприемството ви би накарало тозчас да си плюе на петите и който незабавно би уведомил приятелите си, че сте гаден и невъзпитан тип, не по-любезен от портата на затвор. Точно така исках да мислят за мен. Затова най-старателно бях разчистил храсталаците около табелата ПЪТ БЕЗ ИЗХОД и така бях излъскал другите две — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ и ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, че още с първите лъчи на зората те светваха като прожектори, а нощем внезапно изникваха пред фаровете на нежеланите посетители. Ще речеш, че пътят водеше към ада. Ако къщата беше моя, с удоволствие бих набол още куп други табели, бих поставил бариера и заобиколил целия парцел с бодлива тел, за да се откъсна от света или поне да установя пълен контрол над терена, да си осигуря пространство, където нещата не биха ми убягвали, където не биха се изплъзвали от ръцете ми, и за тази цел бях готов да го намаля толкова, колкото е необходимо. Което, искрено казано, си беше чиста проба детинщина, но не сме ли всички ние деца в сравнение със света? Едва се осмелявам да призная, че една сутрин дори нахвърлях тор на отровния бръшлян, който растеше наоколо. Самота и окопаване — това бяха двете единствени точки в програмата. Защото наистина ставаше дума за доста амбициозна за разбиранията ми програма, на която можех да се посветя телом и духом за значителен период от време и да продължа да подлагам на съмнение неясното После. „Не можете да попречите на птиците на тъгата да кръжат над главата ви, но можете да им попречите да свият гнездо в косата ви.“ Тъй да бъде.

Решително — но далеч не по начина, по който навремето заселниците са прогонили индианците вампаноага от земите им — изпроводих Оли обратно във Франция, тъй като усетих, че се размеква и се опитва да печели време. Дори започна да твърди, че не било чак толкова спешно, докато в същото време стягаше куфарите си. Собственоръчно ги затворих и ги отнесох до колата, нахлупих шапката на главата му, набутах го зад волана, наведох се към прозореца и заявих:

— Има време за прегръдки, има време за раздяла. Ще ти се обадя след няколко дни. И, Оли… не изпускай шибания самолет, ако обичаш.

Усмихнах му се, след което се прибрах в къщата.

Предполагам, че типът ме бе наблюдавал от доста време, когато най-сетне си дадох сметка за присъствието му. Занимавах се със стълбата, която водеше към плажа. Бях я проучил най-внимателно от първото до последното стъпало и изпробвах здравината й, като разтърсвах перилата. Подскачах и блъсках като пощурял с крак, за да се уверя, че състоянието й е наистина трагично. Дори се бях промъкнал под нея, за да огледам основите й, забивайки многократно в подпорите джобното си ножче, което на няколко пъти хлътна до дръжката. И тъй, стоях на плажа, оглеждайки съоръжението. Едната си ръка държах на кръста, а другата над очите, за да ги предпазя от светлината на залязващото слънце, когато на петнайсетина метра от мен забелязах сред треволяците моя човек, приклекнал най-спокойно насред чужда частна собственост, и то с усмивка на уста.