Филип Джиан - Навън към себе си

— Изпикай се отгоре — посъветва ме той.

— Моля?

— Ъхъ… нищо друго не може да се направи.

Опитах се да стисна зъби, но ужасно ме болеше.

— По дяволите! Сигурен ли сте?

— Бога ми, поне аз не познавам друг лек.

— Господи, направо не е за вярване!

— Тогава се оправяй, както можеш.

— Не, чакайте… А-ах! Отива към бедрото! Исках да кажа… не ми се вярва, че подобно нещо се случва точно на мен!

— Това дали вярваш, или не, няма да промени особено нещата.

Тихо изругах. От друга страна, страдах предостатъчно, за да мога с чиста съвест да си позволя някои недостойни действия, стига да ми донесяха поне малко облекчение. Посегнах към дюкяна си и му хвърлих красноречив поглед. Всеки друг би разбрал, че очаквам от него най-елементарна деликатност или поне да се престори, че гледа другаде, ама не — тоя не само не помръдна, но дори и окото му не мигна.

— Много добре! Е, щом се налага… — въздъхнах.

Както сами разбирате, да напикая петата си не беше от най-лесните упражнения. Не бях нито в подходяща поза, нито в подходящо настроение, за да върша чудеса, а фактът, че един непознат ме наблюдава, ме изнервяше допълнително и ме правеше още по-непохватен. Но когато най-сетне приключих, установих почти незабавен резултат. Действително почувствах облекчение и то нямаше нищо общо с това на пикочния ми мехур. Кракът ми беше подут и целият на червени и бели петна. Имах усещането, че вече не ми принадлежи, а повиците, които ми отправя, стават все по-далечни и неясни. Дарих типа с блажена усмивка.

Внезапно, и то без изобщо да съм го молил, той ме сграбчи под мишниците и ме изправи на крака.

— Хей! Чакай! — запротестирах аз благодушно, едновременно изненадан и обезпокоен, подобно на инвалид, когото повдигат от количката, тъй като и дума не можеше да става да стъпя на крака си, не само защото не бях в състояние, а и защото не исках.

— Добре де, какво има?

— Ама вие… Откъде, по дяволите, сте убеден, нещастнико, че мога да тръгна ей тъй, изведнъж?

Той поразмисли, после заяви:

— Ще те взема на гръб.

— Само това оставаше! — подсмихнах се аз.

— Виж какво, ако искаш, можеш да си останеш тук.

В интерес на истината подобно разрешение никак не ме устройваше. Примигвайки, измерих с поглед стълбата. Лично аз не бих предложил и на най-лекото дете в света да я изкатеря с него на гръб.

— Майка ми тежеше близо сто кила — добави той. — Колата ми беше повредена, а ни бяха изключили телефона. На всичко отгоре беше нощ. Носих я в продължение на четири часа през полето. Когато пристигнахме в болницата, ония ми казаха, че вече нямало никакви места, и аз я държах на ръце дотогава, докато се решат да й намерят легло, а можеш да ми вярваш, че ни най-малко не бързаха, гадовете!

Щеше ми се да ми даде още малко време, за да свикна с мисълта за изкачването, но тоя явно не си знаеше силите.

— Е, какво? Да или не?

Погледнахме се право в очите.

— Това е лудост — предупредих го аз. И минах зад гърба му.

— Казвам се Фин — информира ми той, подхващайки единия ми крак.

— Анри-Джон — уведомих го на свой ред, докато му подавах другия.

После, тъй като се изправи и за миг застинахме неподвижно, хвърляйки последен поглед към склона, изрекох онова, което като нищо биха могли да бъдат последните ми думи:

— Мътните да те вземат, Фин… Сам си го изпроси!

Подскачайки на един крак, отидох да извадя две бири от хладилника, но когато се върнах, той беше изчезнал. Седнах на сянка и известно време се забавлявах с парче връв, усуквайки го на „кучешки крак“, „двойна осмица“ и още куп странни възли. Обикновено не обръщах внимание на подробностите и това невинно занимание ми помагаше да се отпусна и успокояваше съзнанието ми, макар че понякога предизвикваше ядни коментари от страна на Едит или Евелин, на които предпочитах да не отговарям. От време на време обаче проучвах възлите с неподправен интерес. При някои, които на пръв поглед изглеждаха неспасяемо заплетени, бе достатъчно просто да дръпнеш краищата им, за да не остане и помен от тях. И обратно, други буквално се спояваха в процеса на затягането и вече нищо не бе в състояние да ги развърже. Имаше абсурдни, загадъчни, ужасяващи, но също така великолепни, налудничави, блестящи, тъй съвършени и възвишени, че направо дъхът ти секваше. Колкото до останалите, те просто ми помагаха да прогледна и в крайна сметка неизменно стигах до заключението, че животът е наистина забавен.

Когато най-сетне можех отново да използвам крака си, събрах закупеното оборудване и отидох при стълбата, за да взема някои мерки. Денят беше горещ, но долитащият от океана полъх действаше освежаващо. С помощта на връвта удължих оловната жица с около десетина метра. После я вързах за единия край на корниза, все едно връзвах корда за въдичарска пръчка, като я прекарах през една халка, за да може да се плъзга.