Филип Джиан - Навън към себе си

Тази сутрин по време на урока Боб не престана да ми шепне в ухото. Настояваше да го направим пак колкото се може по-скоро. Отвърнах, че ще видя. Татко се нервира. Предупреди го, че ако продължи да говори, ще го изхвърли навън, тъй като пречи на останалите. А Боб така го е шубе от баща ми, че вече не посмя дори да ме погледне.

От 12 февруари 1958-а започнах да намирам, че е лепка. Смятам и че е красив, разбира се, но е лепка. Въпреки това познавам куп момичета, които забелват очи само като чуят името му. Не е необходимо да ги търся със свещ. Достатъчно е Мириам и Фло, които са с две години по-големи от мен, само да го погледнат, за да пъхнат ръка между бедрата си. Не съм идиотка — може и да сме приятелки, но му стига да им свирне и моментално ще си реши въпроса. Според мен ние, момичетата, сме си просто такива — не живеем от едното приятелство, по-точно то не е най-важното за нас. Необходимо ни е нещо повече.

Въпреки всичко все още нищо не съм решила. Знам само, че ако толкова много му се иска, ще трябва да потърпи. Лично аз не бързам. А и за да кажа, че ми е харесало, би трябвало да ми вадят думите с ченгел от устата.

От три дни се влача като парцал. Нямам желание за нищо. В момента радиото е включено от сутрин до вечер заради събитията в Алжир. Направо да откачиш! Речеш ли да отвориш уста, винаги се намира някой да ти изшътка да я затвориш. Прелест! Вчера Алис замина за Суонсий в Уелс. Починал брат й. Мислех, че ще имаме няколко дни спокойствие, но се оказа, че до завръщането й трябва да прочетем „Мадам Бовари“. Никога не съм попадала на нещо по-досадно. И то до такава степен, че от време на време се виждам принудена да спра и да препрочета един или друг пасаж от „Сърцеедът“, за да издържа. Понякога имам усещането, че с Холдън Колфийлд 17 17 Герой от романа „Спасителят в ръжта“ от американския писател Дж. Д. Селинджър — Б.пр. сме брат и сестра. На тоя свят наистина има типове, на които би трябвало да им издигнат паметници или направо църкви.

20 февруари, 1958 г.

Най-новото е, че заминаваме за Русия. Крайно време беше малко да сменим обстановката. Татко ни го съобщи преди два дни. Не знам как го е уредил, но е сигурно. Всички са доволни. Ще прекараме няколко дни в Ленинград. И има нещо, което всички тук знаят, тъй като татко го е повтарял най-малко сто пъти: Ленинград е родното място на Баланчин. Радваме се да го научим.

Алис тутакси смени програмата. Нападнахме Достоевски. Общо взето, бива си го. Вече изпитвам слабост към Митя. Тя домъкна цял сандък книги и удвои часовете ни по английски. Ако продължава така, току-виж сме станали интелигентни. Елизабет и татко ще си строшат краката да й угаждат. На моменти човек има усещането, че цялата къща мърка от задоволство. Трябва всичко да се очаква.

Като оня ден например. Не го записах веднага, защото си легнахме късно и бях капнала. Ето за какво става дума, като ви уверявам, че все още не мога да дойда на себе си.

И тъй, Оли има грип. От два дни е на легло. През деня отскачаме да го навестим, но вечер той ужасно държи да изиграем партия карти или някаква дивотия от тоя сорт. Накратко, когато влизам, заварвам при него Анри-Джон. Започваме да играем на карти и до някое време всичко върви нормално. Трябва да спомена, че с Анри-Джон вече не сме скарани, но чувствам, че от вечерта на 12 февруари е станал малко подозрителен. Явно се пита какво сме правили двамата с Боб. Понякога забелязвам, че ме гледа доста странно. Това обаче не му пречи да играе. И играта се проточва. Започвам да се прозявам. Не че ни е добре или зле. Просто сме тримата и сме свикнали с това.

И всички се държим много прилично. Към полунощ Оли заспива. Започвам да прибирам картите. Цялата къща спи. Надигам се, но Анри-Джон ми подава цигара. Отново сядам. Пушим мълчаливо. Чуваме вятъра отвън и дишането на Оли. И изведнъж започваме да си говорим — направо невероятно! При това става толкова лесно, че се питам дали не сънувам с отворени очи. Не знам какво ни прихвана. Не знам дори кой от двама ни започна пръв. Отдавна не се бях чувствала толкова добре. Говорим за какво ли не, за всичко, което ни идва наум. Недоумявам защо двамата не се разбираме по-добре, защо невинаги е така. А никак не е трудно. Е, надявам се, че всичко ще се оправи. И така, седим си ние и сякаш се носим по някакво леко течение. Разговаряме и вече не знаем къде сме. Едва се сдържам да не му кажа какво сме правили с Боб. Имам усещането, че няма да му хареса. Но то ме работи, не ми се ще да го пазя в тайна, искам да се отърва от него. Свивам устни. Обгръщам коленете си с ръце и забелязвам, че хвърля поглед между бедрата ми.