Филип Джиан - Навън към себе си

В първия ден на 62-ра получих записка от Ана, в която тя най-сърдечно ми пожелаваше да пукна. Разбрах, че вече издиша. Главата ми още кънтеше от нейните телефонни обаждания, от крясъците й, от заплахите и молбите да започнем всичко от нулата, но аз не отстъпвах, впримчвах някоя от моите четири креатури в полезрението си и си казвах, че ще успея, че трябва да успея, след което трясвах слушалката.

В началото на пролетта се пробвах с Олга. От пет месеца дебнех удобен случай. Само че колкото по-нетърпеливо чаках да ми се удаде тази тъй бленувана възможност, толкова по-нерешителен ставах. И за да се успокоя, междувременно гледах да изкопча каквото мога от Рамона, макар това да не бяха предишните бурни изпълнения. Правех такъв цирк, че просто сърце не й даваше да ме отпрати — тя поне ме обичаше и ми желаеше само доброто. До този момент се бях задоволявал с това. И именно благодарение на нея животът ми не се бе превърнал в ад, благодарение на нея можех да чакам и понякога, да мисля и за други неща. Още с първите хубави дни яхвах колелото и запрашвах към гората, където си намирах някое местенце, за да чета и да мечтая, тъй като проучванията ми наближаваха към своя край, въпреки че от време на време все още ми се случваше да ги дообогатя — предишния ден например бях открил, че Карен продължава да кърми, за да й се стегне матката (?!).

Казах на Оли какво съм наумил. Заявих, че някой от тия дни ще ме разбере по-добре и в крайна сметка ще се съгласи, че съм прав.

— Не искам да се хваля — рекох, — но мисля, че вече окончателно си изясних въпроса. Ако Бог ги е създал, само за да откачиш покрай тях, да вървят по дяволите! Не желая повече да слушам подобни тъпотии, ще ми се просто от време на време да имам под ръка някоя от тях, без да се питам дали ще се озова в болницата или ще се забъркам в някоя ненормална история. Алекс беше напълно прав. Я го питай дали някое момиче би посмяло да се настани в дома му и дали си струва да си усложняваш живота, само за да има какво да чукаш по всяко време на денонощието! Оли, погледни ме добре, не ти разтеглям локуми. Е, за момента не мога да ти кажа всичко, но съм настроен по-скоро оптимистично. Ако имаше някоя, която да ме приема в дома си… знам ли… да речем, веднъж седмично… никога нямаше да ме чуеш да настоявам за нещо повече, гарантирам ти, приятелю, и тогава би могъл да кажеш, че си живея наистина райски, кълна ти се! И бъди сигурен, че няма да се стигне по-далеч, че е изключено това да прехвърли прага на стаята, иначе — сбогом, мадам, и всичко най-хубаво!

Веднъж годишно Олга заминаваше за провинцията да навести родителите си. Преспиваше там и се прибираше на следващия ден сутринта. От няколко дни размишлявах по въпроса. Оли настояваше да я придружа, но не ми се щеше да ме насилват. Смятах, че съм намерил нещо като равновесие между успокояващото съзнанието ми предъвкване на моите сексуални планове и оскъдните дажби от неприкосновения запас, които ми отпускаше Рамона. Не че имах намерение да плюя на късмета си, но малко колебание не би навредило никому.

После разбрах, че Едит и Оли предвиждат да отидат някъде за уикенда и че на хоризонта се очертава мрачна съботна вечер, тъй като трябваше да избирам между две възможности — да придружа Жорж на някаква вечеря в града, на която той се надяваше да изкрънка ангажимент в Театъра на нациите, или да отида да гледам един филм на Клод Шаброл 47 47 Клод Шаброл, р. 1930 г., френски кинорежисьор и сценарист — Б.пр. , като и в двата случая скуката ми беше в кърпа вързана.

— Някой иска ли да дойде с мен?

Вечерта преди заминаването си тя винаги питаше дали има доброволци, но без да храни особени илюзии. Останалите започваха да се разсейват, тъй като през последните години всеки от тях я бе придружил най-малко веднъж и смяташе, че е отбил номера. В момента налице беше само едно дете, което имаше нужда да подиша чист въздух — дъщеричката на Карен, но тя бе все още не по-голяма от пуканка, — и вече никой не можеше да бъде съблазнен нито с конете, нито с кравите, нито с кокошките. Освен това родителите на Олга бяха стари и почти напълно глухи, наоколо беше кално и пълно със свине, леглата бяха влажни, цялата барака вонеше на мандра и на изгорели дърва — отвратителна комбинация, на масата трябваше да сядаш така, сякаш всичко това е в реда на нещата, след като първо си измиеш ръцете с ледена вода и с парче напукан, черен, гаден марсилски сапун, и… и така нататък.

— Хм… Че защо не? Отдавна не съм бил там — чух се да отговарям.