Филип Джиан - Навън към себе си

Във влака тя все още не можеше да дойде на себе си от изумление и компанията ми й действаше ободряващо.

— Ще отидем да берем ябълки!

— Така ли? Чудесна идея! — постарах се аз да реагирам що-годе приемливо.

— Ще си направим ябълков сладкиш.

— Дадено! Ще ти набеля толкова ябълки, колкото кажеш!

Това бе несъмнено едно от най-затънтените кътчета на света. В къщата нямаше телефон, телевизор и топла вода, патиците и кокошките влизаха чак в кухнята — с една дума, коптор на квадрат. Стори ми се още по-страшно, отколкото в спомените ми.

Останахме за малко в кухнята при родителите й. Баща й адски ме дразнеше.

— Дявол го взел, малкия , ’ма знаеш ли, че страшно си пораснал — току повтаряше той.

Или:

— Я глей ти, малкия , ’ма ти си станал почти мъж!

Идеше ми да го разкъсам. Нямах търпение двамата с Олга да останем сами. Но първо трябваше да приключим бутилката зелено ябълково вино, която бяха отворили в наша чест. Чиста проба оцет! Гирляндите от хартиени мухоловки бръмчаха и се люшкаха в ъглите. Сякаш бяха живи.

Разбрахме се, че ще се видим пак вечерта. С радост установих, че колкото и да беше подправено с всевъзможни есенции — все едно бях пил одеколон, — ябълковото вино леко ни бе хванало. Бузите на Олга руменееха.

Времето беше хубаво, прохладно и ясно. Тя бе доволна, че съм с нея, и твърдеше, че не разбира защо вече никой от останалите не иска да я придружава. Уверявах я, че са откачени, че вече не знаят кое е хубаво, но че лично мен простите неща ме привличат.

— Да… Вярно, че си се променил, откакто се върна. Струваш ми се по-мил, по-сдържан, по-спокоен.

„Месеци упорит труд, мислех си аз, и ето че първите нежни кълнове покарват.“ Спускахме се към овощната градина. Не исках още да тръбя победа, но всичко вървеше като по ноти.

— Ами просто достигнах до някои изводи — промърморих. — Виждаш ли, човек живее непрекъснато с хора и изведнъж установява, че не ги познава.

Тя реши да се покатери на дървото. Останах като ударен от гръм в подножието на стълбата. Достатъчен бе да плъзна поглед под полата й по протежение на голите й бедра, за да ми прималее.

Внезапно ме осени гениално вдъхновение. Върнах се тичешком в къщата и забърсах ябълковото вино. Тя беше все още на дървото. Склонът бе толкова стръмен и бях тичал толкова бързо, като на всичко отгоре минах напряко през двора, газейки в тор до колене, че на лицето ми бе изписана задъхана отвратена гримаса.

— О, вече си тук?

Гласът й бе чист и ясен като кристал. Имах усещането, че пее, че тези няколко часа на открито са я превърнали в птица, в поточе, в простодушна малка селянка. И се чувствах готов да идвам в това забравено от Бога място всеки уикенд, ако продължеше така.

Придържах стълбата, докато слизаше, и със затворени очи вдъхвах аромата й, подлагайки лице на ласките на фустата й.

Пихме. След кратък размисъл й предложих да седне на сакото ми под предлог, че земята е малко влажна за задничето й, но разговорът не тръгна в желаната от мен насока, макар да добавих шеговито, че според мен му трябва много повече, за да се размекне. Тя просто не обърна внимание на думите ми. Обаче броях всяка нейна глътка и я благославях.

— … а и не мисля, че знае много добре какво иска. Всъщност, напоследък се държи доста странно…

Почти не си давах сметка, че ми говори. Седяхме съвсем близо един до друг, но в ума ми бяха единствено проклетите три сантиметра, които ни деляха.

— Така ли мислиш? Лично аз отдавна вече не се опитвам да я разбера. Човек не може непрекъснато да се пита каква муха я е ухапала. Очевидно проблеми на растежа…

— Не, като казвам странно, имам предвид, че все едно подклажда някакъв гняв в себе си, не мислиш ли? И дори когато се усмихва, дори когато всичко е наред…

— Да, но Едит си е Едит, тъй че не виждам какво странно има в това.

Не ми се говореше за Едит. Тази тема ме изнервяше и от нея не можех да извлека никаква полза за по-нататъшните операции. С нея се бяхме глезотили и пердашили в продължение на осемнайсет години. Тя не беше странна, а просто луда. Неизлечимо. Но това не бе нещо, което можех да си позволя да кажа на кръстницата й, тъй като злословенето по адрес на едната рискуваше да отблъсне другата. Бих предпочел собственоръчно да си откъсна езика.

Скочих на крака, протегнах се и примижах срещу слънцето. Не трябваше да заспивам. Защото от известно време насам нищо друго не ме изтощаваше толкова, колкото разговорите за Едит и за нейните настроения. А и освен че за това не би ни стигнал цял ден, имах неприятното усещане, че идва да ми досажда чак в тази дупка. Не се и съмнявах, че би й се сторило адски забавно.