Филип Джиан - Навън към себе си

Олга ми беше в ръцете, или почти. Небето сияеше, ябълковото вино и чистият въздух я опияняваха, беше се катерила по дърветата и брала ябълки, твърдеше, че тук животът е тъй различен, непрекъснато се усмихваше и постоянно повтаряше, че наистина съм се променил, така ли е, или не?

Тръгнахме обратно нагоре към фермата едва ли не прегърнати. Бе досущ като кихавица, която все не идва и те кара да стоиш на нокти, готов да продадеш и душата си. Размишлявах върху начина, който би могъл да доведе до решителното докосване и да ни помогне да преодолеем бариерата.

В обора забелязах един кон. Може и да не беше чак толкова глупаво. Отвързах го и го изкарах на двора. Веднъж вече го бях правил, тъй че нищо не ми пречеше да го направя отново. Тя се заливаше от смях, виждайки, че се забавлявам. Яхнах коня и на минаване покрай нея се извъртях така, че се пльоснах на земята точно в краката й. Болеше, но ето че най-сетне бях в прегръдките й. Друго и не исках.

За зла чест иззад кафезите със зайци изскочи майки й и се втурна към нас, като се вайкаше, че съм си изпотрошил краката.

Денят си отиваше. Бях си скъсал ризата и единият ми лакът бе оттекъл, но нямаше нищо сериозно и дори не мислех за това. Стояхме на брега на блатото. Все още треперех след грижите, които бе положила за коленете ми. Наложи се да смъкна панталона си и макар да не бях особено ентусиазиран от факта, че в същото време майка й се занимаваше с лакътя ми, реших, че няма нищо страшно, тъй като в хода на процедурата долових вълнението на Олга и искрено съжалих, че не съм си изкълчил поне бедрото.

В далечината полето бавно потъваше в мъгла, а слънцето и аз се нажежавахме все повече и повече. Бяхме приготвили ябълковия сладкиш, но майка й ни накара да лющим грах. Разчитах много на разходката преди вечеря, на припадането на здрача, на някаква неведома тръпка, на нежното придихание на земята, което щеше да ми я предостави почти изпаднала в несвяст или поне замаяна — останалото беше моя работа. Тя ми гукаше за отражението на луната в блатото, за ледената тъмна вода, в която се наблюдавала как расте… Това ми подсказа нова идея. Така или иначе, не издържах повече, не бях в състояние дори да й отговоря, гледах леко свъсеното й чело, втренчените й очи и в гърлото ми напираше протяжен любовен зов. Престорих се, че стъпвам накриво и забодох глава във водата.

Подаде ми ръка. Зъзнех. Опита се да ме стопли в прегръдките си, което ми се стори най-уместно като решение, после размисли, хвана ме за ръка и ме повлече към къщата.

— За Бога, м’чето ми, ’ма сега пък к’во ти се случи? — изви на умряло майка й.

— Няма нищо, госпожо! Изобщо не се притеснявайте! — примолих се аз, докато Олга ме блъскаше нагоре по стълбата.

Припряно смъкна ризата ми и се зае да разтрива гърдите ми с одеколон. Посегнах към нейните.

— Виж го ти какъв безсрамник! — усмихна се Олга.

Окуражен, сграбчих коляното й, после плъзнах ръка по бедрото.

— Не, не е сега моментът — прошепна тя и излезе.

Преоблякох се и хукнах подире й, ала преди това изпробвах леглото, за да видя дали го бива.

Имаше нужда от картофи, а трябваше да се наточи и вино. Последвах я в мазето. Катурнах я върху купчина чували. За малко поддаде, но после ме стисна за китките и заяви, че ще се наложи да потърпя.

Според мен беше малко зле с въображението, но не се формализирах и мигновено се укротих, убеден, че работата е в кърпа вързана.

Колко спокоен се чувствах сега! В каква съвършена хармония бях със света, който ме заобикаляше, и колко се гордеех с виртуозното си изпълнение! Оли беше ударил на камък. Що се отнася до мен, то доста често се бях обезсърчавал и ми бе идвало да зарежа всичко, мислейки, че задачата е невъзможна. Всеки би ме посъветвал да опитам късмета си другаде, би ме предупредил, че начинанието ми е безумно, че не можеш да чукаш момиче, което е част от мебелировката и те познава от бебе. Въпреки това не се отказах. Удържах фронта и ето че победих. Погледнах часовника си. Беше ми казала да отида при нея след единайсет, когато родителите й щяха вече да спят. Цъфнах пред вратата й в десет и половина, но тя не ми отвори и заяви, че съм подранил. Този път реших да я накарам да почака пет минути.

С Олга не се стигна нито до писъци, нито до кой знае какви бурни страсти, просто след пет-шест сеанса взаимно се изтощихме. Не й се сърдех за това. Всъщност двамата си останахме добри приятели и понякога се събирахме като партньори на карти или за да изтанцуваме някое по-акробатично парче, тъй като тя умееше да се превръща почти в перце, а имаше и някои стъпки, които в миналото бяхме разучавали заедно и все още с удоволствие изпълнявахме, когато любителите на туиста опразнеха терена. Но в хоризонтално положение вече не струваше пукната пара. Никога нищо не я устройваше. В разгара на действието казваше: Надявам се, че си се измил . Или: Май преядох . И още: Не чувстваш ли нещо странно? Както и: Но какво правиш? Какво ли смяташе, че правя, наистина? Караше ме часове наред да я чакам в леглото, докато пробваше някакъв нов крем. И за двайсети път четеше начина на употреба. Освен това ме молеше аз също да му хвърля едно око, за да види дали го разбираме по един и същи начин. Понякога не издържах и я събличах, докато тя подреждаше кутията си с шевни принадлежности; знаейки предварително, че нещо от тях ще липсва, че ще го търсим напразно и че ще се сети за него в най-неподходящия момент, чудейки се на глас къде ли се е дянал напръстникът й или макарата конци, която била заела на Бог знае кого.