Филип Джиан - Навън към себе си

— Не смяташ ли, че от известно време Давид е минал на пансион у нас?

Тъкмо навличаше зад паравана комплекта от чорапи, пликчета и колан за жартиери, които й бях донесъл.

Изсумтях неопределено в знак на съгласие, без да откъсвам очи от нея. Бяхме се договорили, че мога да гледам, но при условие, че кротувам.

На другия ден Рамона на свой ред отвори дума за това. Колкото повече се възхищаваше от лявата ми ръка, толкова по-безмилостна ставаше към дясната. Наблюдаваше я с крайчеца на окото, докато подхващах първите акорди на някоя пиеса, а тя ми обясняваше, че Давид е мило момче, но прави грешка. Когато полюбопитствах каква по-точно, отвърна, че е достатъчно да наблюдавам Едит. Реших, че е излишно да поемам рискове за нещо, което не ме интересува.

Една вечер, когато се прибирах след урока и се бях засилил директно към стаята си, за да складирам последната си безценна придобивка — черни дантелени пликчета, които ми бяха стрували две-три нощи зад пианото в бара, — Едит ненадейно изскочи от стаята си и ме спря. Не беше избрала много удачно момента, тъй като бях пъхнал пакетчето под ризата си и не смеех да изляза от полумрака на коридора.

— По дяволите! Ела насам, де! — сопна се тя.

Почудих се какво ли пак й се е случило.

— Защо?

— Влез!

Отдавна не бях идвал в стаята й. Вече не знаех дори къде да седна. Имаше един стол пред бюрото. И леглото. Не се чувствах в състояние да използвам нито едното, нито другото. Ала нямах и намерение да се задържам.

— Анри-Джон, направи ми една услуга.

— Дадено.

Нещо ми подсказваше, че този път е вдигнала мерника на другиго. Не мънкаше под нос. А и във въздуха не се долавяше обичайното напрежение.

— Какво е това?

— Нищо. Просто пакет. Е, с какво мога да ти помогна?

Измъкнах нещото изпод ризата си и го стиснах под мишница. Любопитството я караше почти да се усмихва. Малко оставаше да забрави защо ме е повикала.

— Ммм… Слушай, кажи им, че няма да сляза за вечеря, че не се чувствам добре.

— Да не си болна?

Известно време мълчаливо се гледахме.

— Би трябвало да се разберем за плочите, когато имаш малко време.

Понечих да й отговоря, че не е спешно, но тя тутакси се врътна към леглото, седна, наведе се, подбра няколко плочи 33 оборота и ги струпа на коленете си.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да задържа тази.

Виж ти, откакто бяхме завъртели нашата търговийка, за първи път се интересуваше дали одобрявам избора й. Ставаше дума за последната плоча на Peter, Paul and Mary , от която на човек можеше да му се приспи посред бял ден. Не знаех по какво чудо и благодарение на какво необяснимо предчувствие се бях въздържал от коментари по техен адрес.

— Какво ти е мнението?

— Не я слушах много внимателно, но напълно ти се доверявам.

Тя незабавно започна да преглежда останалите. Нямах представа как трябва да се държа. Дали пък наистина не беше болна, или ме бъркаше с някого другиго?

Вдигна глава и ме погледна учудено, сякаш се питаше какво правя по средата на стаята при положение, че начинанието й изисква цялото ми внимание. Приближих се, но не седнах до нея, а само приклекнах.

Последната доставка беше доста постна. Имаше няколко приятни парчета на Beach Boys, Dionne Warwick и The Four Seasons , но иначе нищо особено. Тя искаше да запази и последната плоча на Пол Анка. Без да съм много сигурен дали си заслужава, отделих вляво The Dream Baby на Рой Орбисън. Не успявах да си наложа да проявя поне мъничко интерес към това, което правехме.

— Знаеш ли — каза тя, — напоследък го виждам всеки ден. И вечер имам нужда просто да си поема дъх.

— Защо ми го казваш?

— Защото точно ти ще отидеш да го предупредиш. Не знам точно, измисли нещо…

— Бога ми, ама и на теб ти щукват едни!

— Слушай, нямам желание да се карам с него. Моля те…

— Добре, отивам.

— Остави пакета си тук. Върни се да ми кажеш как е минало.

Отидох да го оставя в стаята си, пъхнах го под дюшека, после слязох при другите. И попаднах на Спаак, който се бе появил най-неочаквано и тъкмо се насочваше към кухнята, за да донесе още една чиния. Прегърнах го — в крайна сметка се бях примирил с мисълта, че от време на време чука майка ми — и му казах, че е излишно да си прави труда, защото Едит няма да вечеря.

— Да не й е лошо?

Хвана ме в крачка. Дори и да излъжех, че е съвсем леко неразположена, веднага щеше да хукне нагоре, за да разбере за какво по-точно става въпрос.

— Не… Разстроена е от смъртта на Фокнър. Беше любимият й писател.