Филип Джиан - Навън към себе си

— Мисля, че разбирам. Всъщност, защо не? Така поне не рискуваш да паднеш отвисоко.

— Виждаш ли, идва момент, когато започваш да се питаш дали отново ще подложиш лявата буза. Лично аз реших, че съм дотук. И сега се чувствам много по-добре. И знаеш ли, независимо дали авантюрите ми са комични или жалки, това ни най-малко не ми пречи да спя спокойно. Ако ще падам, предпочитам да падна от колкото се може по-ниско.

— Не знам дали наистина си убеден в това, което казваш. Ние сме на осемнайсет години, а не на четирийсет или петдесет. На нашата възраст винаги се пада отвисоко, каквото и да направиш. Според мен е напълно естествено да се опитаме да се предпазим, но мисля, че е невъзможно. И ако искаш да знаеш, смятам, че така е по-добре. Между другото, по този начин поне си спестяваш удоволствието да замиришеш на мухъл.

— Съгласен съм и разбирам много добре, че това не ти е приятно. Не те задължавам да споделяш вижданията ми, явно не са ти по вкуса. Но къде е писано, че щом си на осемнайсет години, трябва да се правиш на идиот? Необходимо ли е да се преструвам на щастлив олигофрен и да продължа да си блъскам главата във всяка срещната стена под предлог, че съм още млад? Лично аз не съм навит и ще ти кажа, че животът е такъв, какъвто е, че нямам никакво намерение да се залъгвам до безкрай с илюзии и предпочитам още отсега да съм наясно. Бъркаш, ако мислиш, че това ме кара да се чувствам нещастен или най-малко огорчен, напротив, смятам, че така е много добре. А, благодаря ти за информацията, че мириша на мухъл.

— Исках само да ти обясня… Всъщност не, нищо няма да ти обяснявам. Не виждам за какъв разговор може да става дума, след като си избрал да си отрежеш крака, за да се отървеш от камъчето в обувката. Добре, съгласна съм, не знам истината, но това, което знам със сигурност, е, че в най-скоро време един от двама ни ще промени мнението си, и ми е любопитно кой.

— Хм… Някога всичко беше много по-просто. Докато бях с Олга, от време на време си мислех за това. Виждах се побеснял от страст в леглото й и се сещах за годините, когато заспивах в ръцете й. И не знаех дали ще съжалявам за това, или не.

— Да… Надявам се, че ще имаш повече късмет с Шантал.

— Съмнявам се. Закачката взема доста странен обрат. И дори започва да ми струва скъпо, ако искаш да знаеш.

— Имам известна представа.

— Виж ти… Много ме уплаши, няма що.

— Не знам дали ти е направило впечатление, но изглеждат доста внушителни на простора. Според мен дантелите им са в повечко, но съм съгласна с теб, че нищо не може да се сравни с коприната.

— Намираш го за смешно, така ли? Ще ти кажа кое би било наистина смешно — цялото онова тъпо ухажване и усукване около нея, всички ония глупости, които бих могъл да й надрънкам. Така поне нещата са ясни. Не си губя времето да въздишам пред вратата й — тя ми отваря и аз й връчвам подаръка, уверявайки я, че не съм го платил от джоба си, а съм го получил покрай една комбина с няколко типа, които идват вечер да ме слушат. Така и на нея съвестта й е чиста, и аз няма защо да си хабя слюнката да я омайвам. Предпочитам да бъда смешен, отколкото сам да си майсторя легло от пирони, нали ги знаеш, от ония, с върховете нагоре. Чувствам се неудобно в ролята на факир. И искам вечер да заспивам, без да се чудя какво не върви между мен и някоя идиотка от моя десен.

— Мътните да те вземат, Анри-Джон! Кълна ти се, че да се разговаря с теб е истинско удоволствие! Сега си давам сметка колко ми е липсвало това.

Сграбчих медицинската сестра за китката. Почувствах, че съм способен да натроша костите й една по една, ако не успея да възвърна самообладанието си.

— Моля ви — изръмжах, стискайки до болка зъби, за да не повиша тон, — много внимавайте и се постарайте поне третия път да уцелите вената й! Прекалено дълго съм се грижил за нея. Пуснете кръв на мен, ако искате, но повече не допускайте и една капчица да падне на пода! Чуйте добре какво ви казвам, или моментално ще ви откъсна не само ръката, но и главата!

Усетих, че в очите ми напират сълзи. Миг преди това бях избърсал сълзите на Елеонор. Тя се бе обърнала към мен, докато оная пуфтеше и гръмогласно се вайкаше, че пак не е уцелила вената, и лицето й се беше изкривило, устата й се бе разтреперала, а кожата й, която обикновено имаше възхитително свеж тен, изглеждаше жълтеникаво-морава. Не ще и съмнение, че това се дължеше не само на болката, но всичко, което можах да направя, е да хвана за гушата дебелата и пребледняла като платно медицинска сестра, която мърмореше зад гърба ми.