Филип Джиан - Навън към себе си

Няколко дни преди началото на учебната година отидох в Сен Венсан. Хайсенбютел заяви, че изглеждам в пълна форма. И с доста нервен смях изказа пожелание през новата година да не го ядосвам прекалено много с ултиматуми от рода на „Да преустроим тоалетните“ или с други подобни дивотии. После ме почерпи чаша порто и потвърди намерението си да ми повери раздела „История на изкуството“. След което шеговито добави:

— От само себе си се разбира, че ще ни спестите някои неморални теми ала Мейбълторп . Ще ви държа под око, момчето ми!

— Ще се постарая да го запомня.

— Преди няколко дни събрах всички преподаватели, но вие май още не се бяхте прибрали, или поне така предполагам. Както и да е, девизът е следният: „По-малко приказки, повече морал.“ Не пропуснах да наблегна именно на този момент. Не трябва никога да забравяме, че ни предстои битка, и няма съмнение, че вие, аз и цялото преподавателско съсловие сме призвани да се сражаваме на предната линия, за да предотвратим разпада на това общество! Най-мощните бойни викове на тази битка долитат до нас все още от чужбина, но и нашите вече напират в гърдите ни. Нали сте съгласен с мен?

— Как да ви кажа… Помните ли, че когато през лятото ви се обадих от Щатите, споменахте за някакъв общ приятел? Мисля, че се досещам за кого става дума.

— Но разбира се! Уилям Сидни Колинс, нашият голям приятел и щедър благодетел! Не ще и дума, светът наистина е малък! Драги ми Анри-Джон, просто нямате представа колко много ви желае доброто този човек.

— Хм… Навремето бях доста близък със сина му.

— Виж ти… Не знаех, че има син.

— Да, или по-точно имаше.

Не му казах нищо повече. Оставих го да си блъска главата, като отказах втора чаша порто и не отстъпих пред умолителните му гримаси. Дадох си сметка, че все така ми доставя удоволствие да го дразня. При все че дълбоко в себе си той не беше неприятен човек, нито пък толкова опасен и зъл, колкото можеше да бъде нашият приятел съдията. Не, Хайсенбютел бе просто поредният глупак. А в един свят, пълен с луди и убийци, глупаците са напълно поносима порода.

Не знаех какво точно е станало с Жорж и в коя категория трябва да го класирам. Не знаех и на какво действително е способен. От години го смятах за откачалка и затварях очи за всичко останало. Той бе неотлъчно с мен от най-ранното ми детство до женитбата ми с Едит. Съветваше ме, наставляваше ме, обогатяваше ме, и то много повече, отколкото можеше да се предположи. Научи ме на някои начини на поведение, които се наложи да възприема в живота. Не бях много наясно по отношение на него. След смъртта на Ребека му прощавахме всички чудатости и едва сега разбирах колко далеч е всъщност от нас. Никога не бих могъл да извикам достатъчно силно, за да ме чуе.

— Защо настояваш пак да говорим за това? Мислех, че искаш да ме видиш, защото е важно!

— Подай ми бастуна, Анри-Джон, та да ти строша кокалите! С какви глупости запълваш дните си, нещастнико? Какво чак толкова значимо вършиш, че си тъй заслепен? Ако смяташ, че спасението на Едит не е важно, можеш да си вървиш! Хайде, омитай се!

— Много добре. Това и ще направя.

— Ами да, теб те бива само опашка да подвиваш! Иди да пълзиш с останалите плужеци! Върни се обратно под земята от страх, че Светлината може да те ослепи!

Седнах отново, защото осъзнах, че наистина е отчаян.

— По дяволите! — изпъшках и поклатих глава.

— От месеци насам се моля всеки ден, чуваш ли? Постих и се молих с цялата си душа!

— И за кого? За болните, за бездомните? За гладните и страдащите? Не, разбира се. Ти вече дори не виждаш какво става около теб. Всичко, което те интересува, е децата да бъдат кръстени, брачните двойки да не се развеждат и литургията да се чете на латински! За Бога, само това ли можа да измислиш?

— Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва.

— С теб не може да се говори. Ти изобщо не слушаш. Знаеш ли, възхищавах се на вярата ти. Не бях способен на такова нещо, но ти ми правеше изключително силно впечатление. Дори когато не се съгласявах с теб, пак ти се възхищавах и не чувствах у себе си нищо по-силно от това възхищение. Когато ме обземаха съмнения, достатъчно бе само да те погледна, за да осъзная колко съм жалък. Но ето, мислех, че можеш да повдигнеш планини, а се оказа, че единственото, на което си способен, е да ни обещаваш вечни мъки в ада. Надявам се, че никога няма да ти се наложи да даваш сметка за този си провал.

— Този живот е нищо и ти го знаеш. Не те моля да ме разбереш. Знай, че ни чака вечността и че няма да ни бъде предоставена втора възможност. В очите Господни разводът е престъпление. И в деня на Страшния съд ще бъде много късно за онези, които не го осъзнават. Мястото им е в блатото от огън и сяра, втората смърт.