Филип Джиан - Навън към себе си

Искаш да знаеш дали книгата ти струва нещо? Той е отговорът на въпроса ти, той е онзи, който говори за литература, докато дъвче, който живее единствено от интриги, който прави света непоносим и на всичко отгоре те чука. Едит, остави ме да се погрижа за Робер Лафит!

20 юни, 1965-а

Мерил им беше обещала да им направи изненада и те се съгласиха да ни придружат на концерта. Естествено, тия кретени ни накараха да им се молим. Откакто видяха по телевизията разни хлапачки да припадат, все се подхилват подигравателно и твърдят, че музиката на Бийтълс била само за момичета. Смешно им е на глупаците! От началото на месеца по цял ден слушат прехласнато Satisfaction, но да им казваме нещо? Мерил ги предупреди: „Не дойдете ли на концерта, няма изненада!“ Колкото до мен, то аз нямах сили дори да се заям с тях, толкова бях щастлива. Бях прочела писмото на баща й и в мислите си се намирах вече отвъд океана.

На излизане от Двореца на спорта Анри-Джон ме прегърна през рамо и ми прошепна, че двамата с Оли планирали в началото на юли да прекарат няколко дни в Лондон, преди да се присъединят към балета в Шотландия. „Сега тия състави никнат направо като гъби — поясни той. — Няма да е зле да отидем да видим това на място. Казах ли, ти за Yarbirds?“ Отговорих, че имам други планове за лятото. Той зяпна от изумление и успя само да изсумти: „Слушай… Ама какви са тия истории?“

Мерил изчака да се седнем в колата, за да им съобщи новината: „Съкровища, поканени сте да прекарате лятото в Щатите!“ Макар че знаех за това, прехапах устни и усетих как усмивката ми напира зад зъбите. Миг след това Оли се разкрещя като луд и започна да блъска с юмрук по таблото. Анри-Джон с удоволствие му помогна да ни проглуши ушите. После запали и с пълна газ се понесохме към Мьодон, минавайки навсякъде на червено.

Измъкнаха се от стаята ми по малките часове, за да изпратят Мерил. Доста дълго лежах в леглото, после си наложих да стана и започнах да пиша. Но виждам, че не се получава, прекалено съм възбудена.

21 юни, 1965-а

Заминаваме след една седмица. Татко отиде за билетите. Уверихме го, че можем и сами да се оправим, но той настоя лично да ни ги купи. Не му е особено приятно, че го зарязваме насред турнето, но нищо не каза. Само ни погледна и поклати глава.

Бащата на Мерил има къща в Кейп Код. Но иначе живее в Ню Йорк. Мерил смята, че ако всичко върви добре, едва ли ще го виждаме много често, може би само през почивните дни. Което означава, че четиримата ще бъдем сами. И вече ми намирисва на приключение.

Мерил все така отказва да говори по този въпрос. Но и аз не настоявам. Смятам, че дискретността й прави чест и понякога собственото ми любопитство ме дразни. Така де, веднъж и аз да срещна момиче, което не си разправя историите на първия срещнат, та и на мен да ми се прииска да узная нещичко. И да ударя на камък.

Отдавна престанах да броя момичетата, които минаха през ръцете на Анри-Джон през последните няколко години, тъй че не виждам за какъв дявол ми е притрябвало да се притеснявам сега. Но признавам, че Мерил не е като другите. На нейно място не бих се колебала. Чудя се дали той и Оли си обсъждат това. Имам усещането, че им се случва за първи път и това явно им създава проблеми. Някой сигурно би сметнал, че дрънкам глупости, че нещата ще се усложнят, когато отидем там. Не разбирам как е възможно още никой от двамата да не се е решил. Досега не бях оставала с впечатлението, че са срамежливи или нерешителни. Значи положението е доста сериозно. А дали самата Мерил има някакви предпочитания? Нищо не мога да кажа със сигурност. Татко на няколко пъти й се скара по време на уроците, въпреки че е една от най-добрите. „Вие, американците, все още не сте кацнали на луната, тъй че ни направете удоволствието да останете с нас!“ Знам за какво си мисли тя. Чува се как Анри-Джон се упражнява на пианото си, а Оли току носи на татко някакви документи за подпис или наднича през вратата, за да му напомни, че има да преговаря по един или друг договор, и изобщо куп такива неща. Малко трудничко ще й е да не мисли по въпроса.

Следобед двете с Елизабет отидохме на среща с американския посланик, за да уредим бързото издаване на визите. Той й целуна ръка. Доколкото разбрах, познанството им датира отпреди раждането на Анри-Джон, когато Елизабет е била в Операта. После се помотахме из Сент Оноре, а след като се прибрахме, се забавлявахме да изпробваме моделите по модните списания и прекарахме наистина чудесно. Приятно ми е с нея. Каза, че в живота си имала две страсти — балета и бащата на Анри-Джон, но според нея само едното не би я задоволило. „Един мъж не е целият живот и балетът не е целият живот. Бъди алчна, скъпа. И нищо не жертвай. Подхранвай онова, което таиш в съзнанието и в сърцето си, и не позволявай едното да погълне другото. Така никога няма да бъдеш пленница.“ Отговорих, че искам да стана писателка. Не знам защо й го казах. Явно се страхувах да не ме вземе за някоя тъпанарка. Помолих я да ми се закълне, че на никого няма да каже. Погледна ме така, сякаш, бях ангел, паднал от небето. И само от това, че си бях позволила да изрека подобно нещо, до вечерта ме свиваше стомах. Страхотни спазми.