Филип Джиан - Навън към себе си

Следобед се убедих, че съм възприел най-правилния начин на поведение. Четях в шезлонга, когато я видях да се задава. Държеше се някак нехайно, но същевременно изглеждаше умислена.

— Нямах намерение да бъда груба…

— О, не, аз съм виновен — отвърнах и оставих книгата.

Явете се пред някой писател с последното му произведение под мишница и бъдете сигурен, че го държите в ръцете си (анонимен автор). Не го бях направил умишлено, или поне не напълно. Просто предположих, че някой ден ще отворим дума за това и исках да опресня паметта си. Но бе вярно, че в известен смисъл я държах в ръцете си. Ако бях забол нос в книгата й с възхитена въздишка, по тялото й би преминала тръпка на удоволствие. Ако я бях захвърлил на земята с отвратена гримаса, щеше да пребледнее и може би дори да изстене от болка. Но аз се задоволих само да потропвам с пръсти по корицата с абсолютно безизразно лице. Кой знае, може би така все едно я гъделичках с върха на остър като бръснач нож?

Несъмнено беше подготвила някоя изтъркана фраза, за да поразведри атмосферата и да смекчи язвителността на сутрешната си тирада, но ето че изведнъж бе забравила всичко. Гледаше книгата си. И се мръщеше.

— Анри-Джон…

— Да, Едит?

— Не бихме ли могли за пет минути да забравим нашите истории?

— Разбира се.

— Имам нужда да говориш искрено… без задни мисли.

— Разчитай на мен.

Бях почти притеснен от тъй изгодната си позиция, докато тя пристъпваше от крак на крак. И бях ужасно доволен, че не съм писател.

— Бъди прям. Кажи ми мнението си.

— Ммм… Виждаш ли, опасявам се, че обстоятелствата са крайно неподходящи.

— Не се прави на глупак! Трябва да знам!

Свалих слънчевите очила. Точно сега бе моментът да й покажа, че не се страхувам да спя на улицата, а може би и наистина беше така.

— Това е най-лошото нещо, което си писала някога. Но когато прочетох първия абзац, установих, че е още по-страшно, отколкото предполагах.

Обърна се и се отдалечи.

Здрачаваше се. Евелин се беше прибрала и скоро след това отново бе излязла, за трети път тази седмица. Елеонор поседя малко при мен. Предложих й спагети, малко горгонзола и леко италианско вино, което бях сложил да се изстудява, но тя ми каза, че също излиза.

— Добре, върви да се забавляваш — въздъхнах. — И без това не съм гладен.

Известно време останах навън, гризейки солени бисквити и отпивайки от голяма чаша бял вермут, която вдигнах приветствено, докато тя се отдалечаваше заднешком по алеята и ми махаше с ръка. Познавах хора, които обичта й към моя милост безпокоеше, но имах чувството, че скоро ще се отърси от нея. Нещата никога не вървяха накриво в правилната посока.

Нощта бе сиво-розова, заоблена като камбана. Не се надявах на чудо. След онова, което й бях казал, не можех и да се надявам, че ще си побъбрим на прозореца, преди да се качи в стаята си. Гледах светлините на партера. Нямаше да съм й особено полезен, ако бях вътре, но поне щях да я пазя от света. И най-вече от Робер Лафит. Ако трябваше, щях да я затворя в бараката, да поставя бариера между нея и тоя глупак, между нея и всички, които си въобразяваха, че разбират от литература.

Не обръщай внимание какво пишат за теб, независимо дали е добро или лошо. Избягвай местата, където се говори за книги. Не слушай никого. Ако някой вземе да надзърта през рамото ти, скочи и му забий едно кроше. Не говори за работата си, няма нищо за казване. Не се питай за какво и за кого пишеш, а мисли, че всяко твое изречение би могло да бъде последното. Остави ме да се погрижа за Робер Лафит!

Така й говорех в мрака под глога, подръпвайки от една пурета, чието огънче на моменти осветяваше лицето ми в червено. И за миг се отразявах в един от прозорците на хола, сияещ, тържествуващ и неподвижен, сякаш тя ме слушаше. Но не я виждах, не знаех къде е. Цялата тази светлина долу бе напълно безполезна.

Пред входа спря кола. Чух захлопването на вратата, после изскърцването на градинската портичка. Едит отиде да отвори. Превит одве се приближих до прозореца, гледащ към преддверието. Той я целуна по устата, държейки едната й ръка. После влязоха в хола. Последвах ги, преместих се на друг прозорец. Той съсипа целия ти труд, той не разбира абсолютно нищо. Не можех да доловя нито една дума, но не се притеснявах. Сетне отново се наложи да се преместя и да надзъртам като сиукс изпод едно перде. Не знам дали тя го бе поканила да седне в моето кресло, но оня най-безочливо се беше настанил в него. Той олицетворява всичко, което трябва да избягваш, той е човекът, който те задушава. Поднесе му някакво питие. Панталонът ми се бе закачил за тръните на един розов храст и аз се опитвах да се откопча, без да поглеждам натам. Едит бе облечена за излизане. Започнах да се промъквам покрай стената от прозорец на прозорец, докато прекосяваха хола в обратна посока. Онова недоразумение най-кавалерски й помогна да облече жакета. Той пробуди твоята суетност, след което си послужи с нея, за да те подчини. Притаих се зад поредния храст. Беше се обърнал в моята посока и се усмихваше, докато тя заключваше вратата. Нощта беше изключително приятна и съзнанието ми просто отказваше да възприеме абсурдността на тази сцена. Прегърна я през кръста и я поведе към колата.