Филип Джиан - Навън към себе си

Тялото й беше приятно, но тъй като съзнанието й никога не бе спокойно, или беше заето с нещо друго, много по-важно, така и доникъде не стигахме. Нерядко, когато все пак решеше да ни посвети пет минути, аз вече не изпитвах желание за нищо. Тогава заявяваше, че не е страшно и винаги си намираше някаква работа, докато аз пушех на прозореца и се взирах в мрака с надеждата да открия дявол знае какво.

Оли не ми вярваше. Или по-скоро твърдеше така, за да изкопчи повече подробности. Покрай него си давах сметка колко комични изглеждаха авантюрите ми. Разказах му как веднъж, точно когато бяхме на калъп, ми беше изрязала ноктите на ръцете и краката, посичайки по най-безпардонен начин ентусиазма ми, и то само защото я дразнеше някакво едва доловимо дращене по чаршафа. Разказах му също за кърпата, грижливо сгъната върху килимчето пред леглото, за подреденото до нея легенче, за каната с вода, за сапуна, за помпичката за промивки и за фантастичния скок, с който се изнасяше от леглото веднага, щом приключехме. Оли се пляскаше по бедрата и накрая на свой ред се присъединявах към смеха му. Господи-Боже мой! — виеше той, изтривайки сълзите си. — Кога ще се пробваш с останалите? Във всеки случай тази история ми вдигна самочувствието. Така де, слушането на новините едва ли можеше да бъде повод за приятни емоции — една седмица след прекратяването на огъня все още събираха трупове по улиците на Алжир. Налагаше се да разчитам единствено на себе си, за да изпитам някакво удовлетворение. Давид, който бе имал късмета да се отърве в Шарон само със счупена ръка, ме упрекваше, че съм напълно лишен от политическо съзнание и това беше самата истина. Не разбирах защо, но действително ми бе трудно да проявя дори минимален интерес към всички тези истории. Бях убеден, че руснаците и американците много скоро ще сложат край на всичките ни проблеми, тъй че не виждах защо трябва да се забърквам в подобни каши. Не ми беше приятна мисълта, че генералите и политиците могат всеки момент да изпепелят света. Често изпитвах усещането, че не ни остава много време.

Но както и да е. Животът ми наподобяваше партия кегли, което не ми пречеше да изпитвам огромно задоволство от факта, че все още съм на крака. През пролетта на 62-ра реших да не приемам повече авантюрите си толкова трагично. Междувременно опитите на Давид да пробуди гражданското ми съзнание ме убедиха в абсурдността на света. В него всичко вървеше както в живота ми — наопаки. За какъв дявол трябваше да обръщам внимание на подобна клоака от заблуди, шутовщини, пошли вайкания и какви ли още не дивотии? Тази констатация ме изпълни с неподправено удовлетворение, което се задълбочи с подобряването на времето и на отношенията ми с Едит и Оли.

Все повече се сближавах с Оли. С течение на времето бях престанал да го смятам за най-добрия си другар в игрите и го приемах само като хлапе, чиято незрелост го държи в изолация, но сега направих преоценка на отношението си към него и двамата отново се хванахме за ръка, без много шум, без прегръдки и без обяснения. Не се и опитах да разбера кой от нас се е променил — той или аз.

Колкото до Едит, накрая и тя поомекна. Не че иначе щях да се натискам да се сдобряваме, но от онова й диво изпълнение у Ана бяха изминали няколко месеца, а и тъй като много внимавах къде стъпвам — освен това предпочитах да се правя на сляп, когато ме фиксираше, и съответно на глух, що се отнася до някои нейни разсъждения, — тя вече не странеше чак толкова очевадно от мен. Имах чувството, че сега ме наблюдава някак несъзнателно. Понякога дори си говорехме, но само в присъствието на трети човек. Мисля, че Давид, който беше сирак и най-искрено се вживяваше във всички проблеми на къщата, не можеше да се примири с това, че отношенията помежду ни са обтегнати. Явно не знаеше нищо за нашата история, тъй като постоянно ръчкаше Едит да се държи по-човешки с моя милост.

Ако зависеше само от мен, отдавна да бяхме сключили мир. В какво ме обвиняваше всъщност? Че се бях изпуснал да кажа няколко необмислени думи? Така да бъде, горчиво съжалявах за това, разтапях се в извинения, но пък и тя можеше да се опита да ме разбере, искаше ми се да се бе оказала на мое място, да усеща стичащата се по челото й пот така, както аз я бях усещал, докато се взирах в часовника, та тогава да я видя… Накратко, бях готов да забравя инцидента. Ако поискаше, бях готов също да залича от паметта си и цялата онази креватна история — щях да й дам дума. Защото аз поне вземах под внимание обстоятелствата. Разбирах, че ми се беше отдала в момент на объркване, че бе паднала като узрял плод в ръцете ми след една нощ, прекарана навън и предшествана от страхотен скандал с Давид, че просто не е била в нормалното си състояние. Когато си спомнях за това, не се чувствах много горд от себе си, въпреки изживяната приятна изненада. Струваше ми се, че бях оплескал нещо и не виждах много добре как бих могъл да поправя грешката си. Е, нима животът наистина не е абсурден? Нима години наред не бях мечтал да изчукам Едит, за да се чудя сега на кой Господ да се моля? Тази авантюра ми тежеше на съвестта. Споменът за нея бе смесица от удоволствие и горчивина, макар че по-често надделяваше горчивината. Едит бе дошла при мен да потърси помощ, а аз се бях възползвал от случая — ето как виждах нещата. Не беше много блестящо от моя страна. Представях си как се е чувствала, тъй че когато си изкарваше лошото настроение на мен просто мълчах и чаках бурята да отмине. Сърди ми се месеци наред. И още ми се сърдеше, но най-страшното беше вече зад нас.