Филип Джиан - Навън към себе си

А и още същата вечер, някъде около единайсет, облякох една блестяща от чистота фланелка и панталона на пижамата, след което, свежо обръснат и мъркайки вътрешно като прегладнял тигър, крадешком се промъкнах в стаята на Рамона. Не получих точно приема, на който се надявах, но не си тръгнах и с празни ръце. Отначало тя се опъна, заяви, че не може. Проснах се отчаян напряко на леглото. Тя ме целуна по челото, погали ме по косата, което бе все едно да оперираш дървен крак. Макар мислите ми да бяха другаде, все пак удовлетворих любопитството й относно здравословното ми състояние, отговорих на въпросите й и я оставих да си играе с лявата ми ръка, към която изпитваше особена слабост. Сетне подхвана старата песен за сексуалните ни отношения, заставяйки ме да понижавам тон, когато възроптавах срещу скрупулите й и се кълнях, че напротив, това ни най-малко не може да ни навреди и как изобщо може да й хрумне подобна мисъл! Според нея щях да го разбера по-късно. Ала междувременно продължавах да бъда най-милото момче на света, което бяха измъчвали толкова време, което се бе завърнало с тъй мрачни мисли в главата, но което човек просто не можеше да се сдържи да не прегърне. Тя се усмихна, свивайки вежди, но накрая все пак пъхна ръка в панталона ми. Разбрах: или това, или нищо.

Прибирайки се в стаята си, подуших въздуха. Нощем, когато тежък и безшумен мрак обгръщаше етажите, къщата се изпълваше с много особена миризма, която се бях научил да разпознавам от най-ранно детство. Тя можеше да се усети, да се чуе, а примигнех ли няколко пъти, почти да се види. И известно време правих точно това. Като че ли всички спяха — с изключение на Едит, която тази вечер не се беше прибрала.

Размишлявах. Не че в главата ми тътнеше действащ вулкан, не, просто лек, натрапчив кипеж постоянно ме гъделичкаше по темето, позволявайки ми да виждам нещата под все нови и нови ъгли в зависимост от това коя от четирите жени наблюдавах. Защото едно прекрасно утро, докато закусвах с Алис, ме озари нещо като прозрение. Тя държеше в ръка New Yorker и ми четеше съобщението за смъртта на Джеймс Търбър, чиито рисунки колекционираше от години, а освен това много ценеше като писател, но аз я слушах с половин ухо. Току-що беше взела бучка захар. Хиляди пъти бях наблюдавал този ритуал и го смятах за най-абсурдното нещо, което съм виждал. Защото тя никога не слагаше бучката в чая си или в кафето. Хапваше си я след това.

И точно в този момент в съзнанието ми внезапно настъпи просветление и съзрях пътя, по който трябваше да поема. Сексът бе едно, животът — съвсем друго. И беше напълно излишно да съсипваш второто, за да си осигуриш първото. Алис се поинтересува дали смъртта на Търбър ме кара да се усмихвам. Успокоих я, поглеждайки я крадешком. Не. Тя, разбира се, беше извън класацията.

Ребека също, макар че в случая не ставаше дума за липса на желание. За Едит предпочитах да не говоря. Рамона биеше отбой. Тъй че ми оставаха Карен, Шантал, Олга и Корин. Нямах предпочитания. Щях да се предложа на онази, която ме пожелаеше. И вече изгарях от нетърпение да им разясня множеството предимства, които щеше да им предостави компанията ми: освен че щяха да се ползват с пълна свобода, щях да им осигуря спокойствие, дискретност, експедитивност, накратко — безупречно обслужване без никакви ангажименти, и то по всяко време на денонощието. Бях възхитен от мисълта, че щяхме непрекъснато да си бъдем под ръка, без да се налага да препускаме като ненормални до другия край на света при най-слабия повик на плътта.

Но тъй или инак, все още нищо не бе налице. Оли смяташе, че е рисковано. Дори ми призна, че е опитал късмета си с Олга — зяпнах от изумление, — и добави, че не ми е споменал за това, защото не се получило.

— Господи, но какво точно направи?

— Ами една вечер бяхме останали сами и гледахме телевизия. Седях до нея и по едно време сложих ръка на бедрото й…

— Хм — изсумтях. — Това й беше забавно, когато бяхме на десет години. Тогава не подскачаше, дори когато й стискахме циците, защото все още не бяхме покварени.

— Оли, веднага си махни ръката! — изкряка той, имитирайки Олга. — Бога ми, идеше ми да я убия!

От това заключих, че трябва да действам изключително предпазливо и да залагам само на печеливша карта. Да направя така, че да им отворя очите и да ги накарам да преосмислят отношението си към мен. Да забравят бебчето, което бяха дундуркали, сладурчето, с което се закачаха в гримьорните, докато се обличаха, хлапето, което си виеше гнездо в скута им. Да заличат от паметта си пубертета, чиито пориви ги разсмиваха, и да не се преструват, че падат от луната, когато им се направи сериозно предложение. Трудна работа, но си заслужаваше да се пробвам.