Филип Джиан - Навън към себе си

Всяка глътка въздух, която поемах, се превръщаше в афродизиак и с всяка минута възбудата ми все повече нарастваше. Каквото и да правеше, реагирах светкавично. Ако докоснеше гърдите ми, тутакси се изпъчвах, ако само прекараше ръка между бедрата ми, цялата потръпвах. Корин ми беше разказвала за някои свои необичайни и редки изживявания: „Представи си — шепнеше тя в ухото ми, — един сън, в който ти не си точно ти, и отначало започваш да изпитваш странни усещания, след което и да правиш странни неща… Така де, разбираш какво искам да кажа. Просто в теб изведнъж се вселява дяволът, момичето ми, и толкоз!“ Винаги бях смятала, че си измисля. Може би нямах нейния опит, но все пак знаех достатъчно. Бях съгласна, че може да ти стане адски приятно, но не чак толкова, че да откачиш. И изобщо не и противоречах, когато се прехласваше с историите си, защото искрено се забавлявах. Бе толкова тъпо и детинско, че го намирах за гениално.

Ударих го зверски. Според мен не разбра, че не само гневът ми придаваше такива сили. Не мисля, че е направил връзка между жестокостта на удара и насладата, която ми беше доставил. Когато се изтърколи настрана с доволна въздишка, аз още тръпнех в оргазъм (сега си давам сметка, че не само всичките й твърдения излязоха верни, но че бе пропуснала да ме открехне за още много неща) и си казвах, че с мен е свършено, че ще протегна ръка към него въпреки всичките си решения. Усещах, че се огъвам и не ми пукаше от това. Някакъв вътрешен глас ми повтаряше, че клетвите ми нямат повече стойност, че положението се е променило. Той бе още вътре в мен, в устата ми, върху гърдите ми, сврял лице в шията ми, в прегръдките ми, цял облян в пот.

И в известен смисъл точно тогава ме споходи невероятен късмет. Той проговори, преди още да съм помръднала, преди да съм извършила непоправимата глупост. Ако само бях докоснала ръката му, аз… О, по-добре да не мисля за това!

Каза: „Тя скоро ще се върне. Мисля, че не е зле да се облечеш.“

Станах, без да пророня дума. Отидох в банята и помирисах влажните си и ледени дрехи най-спокойно, без дори да се намръщя и пребледняла като платно. После се върнах в стаята. Беше още в леглото. Свих юмрук с цялата ярост и нежност, които събуждаше у мен. Усмихнах се. И го халосах право в лицето, влагайки в удара тежестта на цялото си тяло. Едва не си счупих ръката.

Авантюрата ми с Ана приключи още същата вечер. След доста бурно обяснение, тя натика нещата ми в един куфар и го изхвърли на стълбищната площадка. Едновременно стенеше и крещеше, заплашваше да изтръгне от ръката ми компреса, който притисках към окото си. После ме изблъска навън, затръшна вратата, веднага пак я отвори, издърпа ме вътре и започна да обикаля около мен, като повтаряше; Кажи ми, че не си го направил! — и то при положение, че току-що й бях разказал всичко с най-малките подробности.

Не бях на себе си. Чувствах се толкова огорчен от случилото се, че вече не знаех защо съм се вкопчил в това момиче, нито как е възможно човек да търси компанията на подобни откачалки. Почти през плач и налагайки с юмруци ръката ми — дали пък не бяха тренирали заедно? — тя отново ме изхвърли навън. Стълбището се изпълни с опияняващ аромат на катастрофа и на свобода. Но Ана ме догони на първите стъпала и ме задърпа назад. Куфарът ми се изтърколи на долния етаж.

— Между нас е свършено! — изкрещя тя в лицето ми. Блъсна ме в креслото. После се опита да ми издере лицето. Блокирах я с крак. И изведнъж осъзнах, че животът ми бе съсипан именно от жените, че те бяха виновни за всичките ми мъки, за всичките ми неприятности, за непрогледния хаос, който цареше в съзнанието ми.

— Мръсник! — изсъска тя, рухна в краката ми и ги обгърна с ръце, обливайки се в сълзи. — Нямаше право!

И докато се давеше в самосъжаление, почувствах как в мен, подобно на витаещи над бойното поле призраци, се надигат безчислените полкове на униженията, обидите и гаврите, на които ме беше подлагала и чийто свиреп ропот изпълваше гърдите ми. Бях потресен от този внезапен бунт. Бе досущ като пропукваща се язовирна стена, сякаш изливах отгоре й талази пареща кръв, но тя не ме пускаше. Когато започна да разкопчава панталона ми, скочих на крака.

— Но какво има? — изпищя тя с обезумял поглед.

Месеци наред ме бе държала в подчинение с подобни номера, всеки квадратен сантиметър от тялото й бе работил срещу мен, беше ме заслепявала и най-безмилостно оковавала. Колко жалко и смешно ми се струваше всичко това след вълшебството, което бях изживял!