Филип Джиан - Навън към себе си

Жорж ми предложи да отидем да подишаме малко чист въздух в близката градинка. Слънчевата светлина ме накара да се разтреперя като вампир и направо не чувствах краката си. Седнахме на една пейка.

— Хубаво момиче — отбеляза той, след като го уведомих, че съм скъсал с нея. — Е, беше малко рязка по телефона.

— Да не ти се е обаждала? — настръхнах аз.

— О, нямаше да казва кой знае какво. Но не разбрах защо се нахвърли върху Едит.

Ококорих очи в опит да се престоря на изненадан, но кожата на лицето ми се беше втвърдила като картон.

— Едит?… Откъде накъде?

— Хм… Може би това е първото нещо, което й е дошло на ум. Май намекна, че ти и Едит…

— И таз добра! Знай, че това й е фикс-идея. Изобщо не се учудвам, че ти е наговорила такива глупости, тя е полуоткачена, уверявам те, и е способна да измисли какво ли не. Слушай, можеш да бъдеш напълно спокоен, кълна ти се, че…

— Ама разбира се… Дай по-кротко. Сега пък аз те уверявам, че много добре разбрах какво се крие зад всичко това. И си позволих да й напомня, че поне доколкото знам, двамата с Едит не сте нито брат и сестра, нито дори братовчеди. Останах с впечатлението, че не е много наясно по въпроса.

— Да де, но въпреки това ще й кажа две думи. По дяволите, как може да си позволи подобно нещо?

— Забрави. Мисля, че в крайна сметка не друг, а именно тя остана с пръст в устата. Сигурно е очаквала едва ли не да припадна, но, горкичката, ще ти призная, че не бях много мил с нея, направих се на ударен и й заявих, че не ми казва нищо ново и че съм в течение на случая. И може и да не ти се вярва, но изведнъж се успокои.

— Ха-ха! — изхриптях измъчено аз.

— Нямах намерение да я натъжавам още повече. Но нали знаеш как е… Не исках да ме сметне за по-глупав, отколкото съм в действителност.

И тъй като внимателно ме наблюдаваше, мигом разчекнах уста в страховита прозявка и яростно започнах да протягам ръце и крака. Той ме прегърна през рамо, вирна глава към небето и затананика:

Което означаваше, че е в добро настроение.

Малко остана да му откажа, когато предложи да се приберем в къщата. Идеше ми да му заявя, че вече не съм хлапе, че покрай това изпитание бях станал възрастен човек с опит, но го последвах, без да гъкна. Ала самолюбието ми бе накърнено.

Първите три дни не сложих залък в устата, като че ли бях на смъртен одър. Нощем се насилвах да остана буден, за да си осигуря за сутринта тъмни кръгове под очите. Спаак ми беше предписал витамини, с които наторявах градината под прозореца на стаята ми. Едва влачех крака, ставах от стола с уж трудно сдържани гримаси, подпирах се едва ли не с цяло тяло на парапета, когато се изкачвах по стълбите, и се усмихвах така, сякаш това ми костваше неимоверни усилия.

Надявах се, че посланието ми е ясно: бях един нещастен, изпаднал почти в безсъзнание ранен, евакуиран въпреки волята му. Дори сляп можеше да го забележи. Освен това все още неотвореният ми куфар стоеше на видно място в средата на стаята и не позволявах на никого да се докосне от него.

И тъй като щастието никога не идва само, именно в такъв окаян вид се явих и пред донаборната комисия — клето сираче, едва държащо се на крака и титуляр на скалъпено от Спаак медицинско досие, според което страдах от епилепсия, гарнирана с маниакална склонност към самоубийство. Не се наложи да го доказвам. Като вдовица от войната Елизабет Бенжамен проля няколко сълзи на радост, когато научи, че синът й е освободен от военна повинност, и по този повод приех да пийна глътка шампанско и да сдъвча две-три курабии, както и поздравленията на почти целия личен състав — през този мек и приятен следобед отсъстваше единствено Едит.

Още с появата ми на бял свят майка ми се бе зарекла, че никога няма да облека униформа, но този ден окончателно се успокои. Аз също. Още повече, че не бях записан в нито едно училище и че не особено убедителните удостоверения, с които Жорж ми осигуряваше поредната отсрочка, рискуваха всеки път да ми изиграят лоша шега. Тъй че се възползвах от чудесния ден и от кротката еуфория, която цареше в къщата — когато Едит я нямаше, печелех само усмивки, — за да изпразня най-сетне куфара си с убеждението, че действително съм се завърнал и че след една възстановителна седмица честта ми е вън от всяка опасност.

Тези няколко дни ми дадоха възможност и да размисля. Между другото, трябваше да си призная, че не бързам да напусна къщата. Така влизах в противоречие с онова, което чувах не само от връстниците си, но и от по-младите, които мислеха само как да се чупят от тях, ако вече не го бяха сторили. Дори и онези, които все още се бавеха да предприемат тази стъпка, мислеха по въпроса и ако човек ги слушаше, оставаше с убеждението, че истинският живот започва отвъд прага на родния им дом. Така да бъде, не твърдях противното. Не казвах абсолютно нищо. Просто ми беше трудно да открия между стените на къщата онова, за което се предполагаше, че ме задушава, отблъсква, кастрира собствения ми аз и ме изкарва извън релсите.