От пепелника се посипаха няколко угарки и облаче пепел, докато го сваляше на пода. После си извади цигара „Кемъл“, запали я, облегна се на неравната възглавница, все още с цигара в уста, всмукна дълбоко, а после бавно издуха дима през ноздрите си. Великолепен, такъв невероятно великолепен вкус! За миг мракът изчезна. Усети сърцето си да бие по-силно. Енергия. Съживяваше се.
В офиса беше шумно. Виеше и прекъсваше сирена. Избоботи преминаващ автобус, раздвижвайки въздуха наоколо. Някой натискаше нетърпеливо клаксона. Изтрещя мотоциклет. Той посегна за дистанционното, натисна няколко пъти, докато улучи нужния бутон, и телевизорът се включи. Онова чернокожо момиче, Триша, която той почти харесваше, интервюираше ридаеща жена, чийто съпруг току-що й бе съобщил, че е гей. Светлинният надпис под екрана показваше десет и трийсет и шест.
Рано е. Никой няма да е станал. Никой от колегите му нямаше още да е в офиса.
Чу се още една сирена. Цигарата го разкашля. Той изпълзя от леглото, заобиколи внимателно тялото на спящия ливърпулец, чието име не си спомняше, който пристигна тук с приятеля си по някое време през нощта, попушиха малко марихуана и изпиха бутилка водка, открадната от единия от тях от нелицензиран магазин. Надяваше се да се ометат, когато се събудят и открият, че тук няма храна, наркотици или пиячка.
Отвори вратата на хладилника и извади единственото нещо в него — половин бутилка топла кока-кола — хладилникът не работеше, откакто се беше сдобил с автокараваната. Чу се тихо съскане, докато отвърташе капачката, течността беше добра на вкус. Магия.
После се наведе през мивката, отрупана с чинии, които трябваше да се измият, и картонени опаковки, които трябваше да се изхвърлят — когато Бетани дойдеше следващия път, — и разтвори завесите на оранжеви точки. Ярката слънчева светлина го блъсна в лицето като вражески лазерен лъч. Усети я как изгаря дъното на ретината на двете му очи. Направо я подпали.
Светлината събуди Ал — неговия хамстер. Макар че едната му лапичка беше в шина, хамстерът изкуцука до колелото си и се завъртя в него. Скункс надникна в клетката, за да се увери, че животинчето има достатъчно вода и гранулирана храна. Всичко изглеждаше наред. По-късно щеше да изхвърли изпражненията от клетката. Това май беше единствената домакинска работа, която вършеше.
После отново спусна завесите. Пийна още кола, вдигна пепелника от пода и смукна за последно от цигарата, чак до филтъра, а после я угаси. Отново се закашля с онази продължителна разкъсваща кашлица, която го мъчеше от дни. Може би от седмици. После, почувствал изведнъж, че му се вие свят, заловен здраво за мивката, а след това за края на широката седалка в трапезарията, той се върна в своето легло койка. Легна. Остави звуците на деня да се вихрят около него. Това бяха неговите звуци, неговите ритми, пулсът и гласовете на неговия град. Мястото, където беше роден и където, без съмнение, някой ден щеше да умре.
Градът, който нямаше нужда от него. Град на магазини с неща, които никога нямаше да може да си позволи, на изкуство и култура, които бяха отвъд схващанията му, на лодки, голф, агенти на недвижими имоти, адвокати, туристически агенции, излетници за един ден, делегати на конференции, полицаи. Гледаше на всички тях като на потенциална възможност да свие нещо, за да оцелее. За него нямаше значение кои бяха хората, никога не беше имало. Те и аз.
Те имаха собственост. Собствеността означаваше пари в брой.
А парите в брой означаваха оцеляване още двайсет и четири часа.
Двайсетте фунта от телефона щяха да идат за пакетче кафяв или бял наркотик — хероин или хашиш, каквото имаше. Останалата петарка, ако я изкопчеше, щеше да иде за храна, пиене, цигари. Които щеше да допълни с каквото успееше да открадне днес.
Денят обещаваше да бъде един от много редките, великолепни английски летни дни. Даже по най-високите части на Даунс нямаше и намек за бриз. В десет и четирийсет и пет сутринта слънцето вече беше изпило повечето роса по елегантните грийн и феъруей трасета 5 5 Изключително фино окосените и изравнени тревни площи около дупката при игра на голф. Бел.прев.
на игрището на голф клуба на северен Брайтън, като бе оставило земята суха и твърда, а въздухът натежал от аромата на прясно окосена трева… и пари. Жегата беше толкова осезаема, че човек можеше да я остърже от кожата си.
На паркинга лъщеше скъп метал и единствените звуци, освен подновяваното с прекъсвания пиу-пиу-пиу на пакостлива автомобилна аларма беше жуженето на насекоми, перването на титан по набразден полимер, бръмченето на електрическите колички, бързо прекъсваният звън на мобилните телефони и по някоя и друга потисната ругатня от страна на някой играч на голф, изпълнил абсолютно скапан удар.
Читать дальше