Питър Джеймс: Недостатъчно мъртъв

— Стегни се, човече! Глен, ти работеше като охранител през деня и три дни в седмицата като бияч в заведение. Накъде вървяха нещата? Каза ми, че като се родил синът ти, си получил нещо като прозрение. Че не желаеш той да казва на приятелчетата си в училище, че баща му е бияч в нощен клуб. Че искаш кариера, с която да се гордееш. Така ли е?

Брансън се беше втренчил неловко в чашата си, която изведнъж отново се оказа празна.

— Така е.

— Не разбирам…

— Добре дошъл в клуба.

След като разбра, че питието поне успокояваше човека, Грейс взе чашата на Брансън, наля още няколко пръста и му я тикна в ръцете. Сети се за дните си като патрулиращ полицай, когато беше отнесъл своя дял „битовизми“. Всички полицаи мразеха да ги викат заради „битови ситуации“. В повечето случи това означаваше да отидеш в къща, където двойката се караше бурно, обикновено единият или и двамата пияни и докато се усетиш, ти забиваха един в лицето или те трясваха с някой стол заради усилията ти. Но обучението за тези случаи остави у Грейс рудиментарни познания по вътрешно право.

— Насилвал ли си някога Ари?

— Шегуваш се. Никога. Никога. По никакъв начин — натърти Глен.

Грейс му вярваше; не смяташе, че Брансън по природа би насилил някого, когото обича. В тази грамада се криеше най-милият, най-добрият и най-благият човек.

— Имаш ли ипотека?

— Да, обща с Ари.

Брансън остави чашата и се разплака отново. След няколко минути каза със запъване:

— Господи. Съжалявам, че този куршум не ми пръсна сърцето.

— Не говори така.

— Вярно е. Така го чувствам. Все съм от губещата страна. Беше ми бясна, когато работех по двадесет и седем часа в денонощието, защото все ме нямаше вкъщи, сега пък й е писнало, защото съм си у дома през последните седем седмици. Казва, че й се мотая в краката.

Грейс се замисли за миг.

— Къщата е твоя. Тя е толкова твой дом, колкото и на Ари. Може да ти се сърди за нещо, но всъщност не може да те изхвърли. Имаш права.

— Да бе, а ти познаваш Ари.

Грейс я познаваше, да. Беше много привлекателна дама, с желязна воля, около трийсетте, която винаги бе показвала пределно ясно кой е шефът в домакинството на Брансън. Глен може и да носеше панталони, но надничаше от тях през дюкяна.

Беше почти пет сутринта, когато Грейс измъкна някакви чаршафи и одеяло от сушилния шкаф и оправи свободното легло за приятеля си. Бутилката от уиски и бутилката от коняка бяха почти празни, а в пепелника имаше няколко смачкани фаса. Той почти изцяло бе спрял да пуши — след като наскоро му показаха в моргата почернелите дробове на закоравял пушач — но продължителните запои като този смазваха волята му.

Като че ли само няколко минути по-късно мобилният му телефон иззвъня. Грейс погледна електронния часовник до леглото си и с ужас видя, че е девет и десет.

Почти сигурен, че се обаждаха от службата му, остави телефона да иззвъни още няколко пъти, като се опитваше да се събуди окончателно, за да не прозвучи като пиян, а главата му сякаш я пилеха с ножовка. Тази седмица беше дежурен старши следовател и всъщност трябваше да е на работа в осем и половина, за да бъде готов, ако станеше някакво сериозно произшествие. Най-сетне натисна бутона за отговор.

— Рой Грейс — каза.

Чу се сериозният глас на един млад цивилен диспечер от контролната зала на име Джим Уолтърс, с когото Грейс беше разговарял няколко пъти, но не го познаваше.

— Старши детектив, постъпи молба от детектив сержант от брайтънската централа да отидете на местопроизшествието на подозрителна смърт в къща на „Дайк Роуд Авеню“ в Хоув.

— Някакви подробности? — попита Грейс, вече напълно разсънен и посегнал към телефона.

Веднага щом приключи разговора, той измъкна халата си, напълни чашата си от четката за зъби с вода, извади два парацетамола от шкафчето в банята, глътна ги, после извади още два от станиола, влезе бос в свободната стая, която смърдеше на алкохол и телесни миризми, и разтърси Глен Брансън да става.

— Събуди се, аз съм твоят терапевт от ада!

Брансън отвори наполовина едното си око като мида в черупка.

— Каквоподяволитеставабечовече? — после стисна глава с ръце. — Мамка му, колко изпих снощи? Главата ми е като…

Грейс протегна чашата и капсулите.

— Нося ти закуска в леглото. Имаш две минути да вземеш душ, да се облечеш, да глътнеш тези хапчета и да хапнеш нещо в кухнята. Отиваме на работа.

— Забрави! В болнични съм. Имам още една седмица!