Питър Джеймс: Недостатъчно мъртъв

Лявата й ръка се премести от волана на ръчката за светлините и я дръпна силно към себе си. И чистачките заскърцаха по сухото предно стъкло.

Майка му.

— Защо включи чистачките, Кати? Нима вали? — чу гласа от задната седалка.

О, мамка му, мамка му, мамка му! Проклета погрешна ръчка!

А вече бяха подминали полицейската кола. Виждаше светлините й в огледалата като изчезващ оазис. И виждаше силуета на брадатото му лице, засенчено от бейзболна шапка и допълнително скрито от тъмни очила, въпреки че беше нощ. Лице на непознат и същевременно лице… и глас, които й се струваха тревожно познати.

— Идва ляв завой, Кати. Забави. Надявам се, че знаеш къде се намираме.

Сензорът на таблото щеше автоматично да задейства ключалката на портите. След няколко секунди щяха да се отворят. След няколко секунди тя щеше да мине с колата през тях, после те щяха да се затворят зад нея и тя щеше да остане в мрака, сама, извън погледа на жива душа, освен мъжа зад нея.

Не. На това трябваше да се сложи край.

Можеше да извие колата, да я блъсне в осветителен стълб. Или да я блъсне в колата, чиито светлини сега я наближаваха. Тя се стегна още повече. Погледна скоростомера. Опита се да прецени. Ако натиснеше силно спирачката или блъснеше в нещо колата, той щеше де изхвърчи напред, ножът щеше да изхвърчи напред. Това беше хитрият ход. Не хитрият ход. Единствената възможност.

Божичко, помогни ми!

В стомаха й се размърда нещо по-студено от лед. Устата й беше пресъхнала. После внезапно мобилният телефон на седалката до нея зазвъня. С глупавата мелодия, която й беше програмирала тринайсетгодишната й заварена дъщеря Карли и която така си и остана. Проклетата „Пилешка песен“, която я караше да се чувства ужасно неудобно при всяко позвъняване.

— Не си и помисляй да отговориш, Кати — каза той.

Така и направи. Вместо това малодушно сви наляво, мина през портите от ковано желязо, които услужливо се отвориха, и продължи по късата тъмна асфалтова автомобилна алея, обрамчена с огромни, безупречно подкастрени рододендронови храсти, закупени от Брайън на безбожна цена от архитектурен градински център. За усамотение, беше казал.

Да бе. Точно така. Усамотение.

Фасадата на къщата се освети от фаровете й. Само преди няколко часа, когато излезе оттук, това беше нейният дом. Сега, в този миг, го чувстваше като нещо съвсем различно. Чувстваше го като чужда, враждебна постройка, която й крещеше да се маха.

Но портите се затваряха зад нея.

Няколко мига, шокиран, Рой Грейс зяпаше Глен Брансън. Обикновено стегнат и добре облечен, тази вечер детектив сержантът беше с набола от няколко дни брада, носеше синя прилягаща по главата шапка, сиво горнище от анцуг с качулка върху памучна фланела, размъкнати панталони и маратонки. Вместо нормалния лъх на най-последния мачо одеколон за месеца вонеше на засъхнала пот. Приличаше повече на уличен крадец и насилник, отколкото на полицай.

Преди Грейс да успее да си отвори устата, детектив сержантът разтвори ръце и го прегърна здраво, като притисна влажна страна до лицето на приятеля си.

— Рой, тя ме изхвърли! О, Божичко, човече, тя ме изхвърли!

Грейс някак си го завлече в къщата, във всекидневната и на дивана. След като седна до него и преметна ръка през масивните му рамене, каза неловко:

— Ари ли?

— Тя ме изхвърли.

— Изхвърлила те? Какво искаш да кажеш?

Глен Брансън се наведе напред, подпрял лакти на стъклената масичка за кафе, и зарови лице в ръцете си.

— Не мога да го понеса. Рой, трябва да ми помогнеш. Не мога да го понеса.

— Да ти налея нещо. Уиски? Чаша вино? Кафе?

— Искам Ари. Искам Сами. Искам Реми — и Брансън избухна в дълбоки, задавени ридания.

За момент Грейс се загледа в златната рибка. Наблюдаваше как Марлон бездейства в една от редките си почивки от обиколката на света, затваряйки и отваряйки безучастно уста. Усети се, че и той отваря и затваря уста. После стана, излезе от стаята, отвори бутилка „Курвоазие“, която събираше прах в килера под стълбите от години, наля малко в конячена чаша и я тикна в месестите ръце на Глен.

— Пийни от това — каза.

Детектив сержантът залюля чашата, мълчаливо загледан в нея за няколко мига, като че ли търсейки някакво послание, което се предполагаше да открие в питието. Най-накрая отпи глътчица, незабавно последвана от голяма глътка, после остави чашата с мрачно втренчен поглед в нея.

— Разкажи — каза Грейс, загледан в неподвижния черно-бял образ на Орсън Уелс и Джоузеф Котън на екрана. — Кажи ми… кажи какво стана.