Едва когато излезе от площадката на бензиностанцията и измина около стотина метра по неосветения изход за магистралата, усети в колата някаква различна миризма. Аромат, който познаваше добре. „Ком дьо Гарсон“. После нещо се раздвижи в огледалото й.
И тя разбра, че в колата има някой.
Страхът я стисна за гърлото като риболовна кука, ръцете й се вледениха върху волана. Тя удари с крак педала на спирачката и колата спря с остро изскърцване, като се мъчеше опипом да даде на заден, да се върне към безопасността на площадката пред бензиностанцията. После усети как студен и остър метал се впива във врата й.
— Продължавай да караш, Кати — каза той. — Май не си била много добро момиче, нали?
Напрягайки очи да го види в огледалото за обратно виждане, тя зърна ивица светлина да проблясва върху острието като искра.
А огледалото за обратно виждане отрази ужаса в очите й.
Марлон се държеше както винаги — кръжеше в стъкления си аквариум, обикаляйки своя свят с неуморната решимост на изследовател, запътил се към поредния непознат континент. Отваряше и затваряше уста, предимно поглъщайки вода и от време на време по някое микроскопично зрънце храна, което, съдейки по цената му, според Рой Грейс сигурно беше еквивалент на вечеря за златна рибка в ресторанта на Гордън Рамзи 1 1 Известен английски готвач и телевизионна знаменитост с много френски награди. — Бел.прев.
.
Грейс се беше отпуснал в креслото шезлонг у дома си във всекидневната, обзаведена от отдавна изчезналата му съпруга Санди в черно-бял минималистичен стил Зен, помещение, доскоро пълно с предмети, които напомняха за нея. Сега бяха останали само няколко екстравагантни неща от петдесетте години, които бяха купили заедно — като на първо място гордо се мъдреше реставрирана музикална кутия — и само една снимка на Санди в сребърна рамка, направена преди дванайсет години по време на ваканцията им на Капри, откъдето хубавото й загоряло лице се усмихваше широко. Беше застанала на фона на остри скали, с развята от вятъра дълга руса коса, обляна в слънчева светлина, като богиня, каквато си беше за него.
Той отпи глътка „Гленфидих“ с лед, с очи, приковани в телевизионния екран, където гледаше стар филм на дивиди. Беше един от онези десет хиляди филма, които приятелят му Глен Брансън просто не можеше да повярва, че никога не е гледал.
А напоследък въпросът не се свеждаше само до чувството за превъзходство, надделяващо в конкурентната природа на Брансън. Грейс се бе натоварил с мисията да учи, да се самообразова, да запълни зейналата черна дупка в главата си в областта на културата. През последния месец бе започнал бавно да осъзнава, че мозъкът му съхранява купища страници от полицейски наръчници за обучение, факти за ръгби, футбол, мотоциклетни надбягвания и крикет и почти нищо друго. Това трябваше да се промени. И то бързо.
Защото най-сетне от толкова време насам той се срещаше — излизаше — желаеше страстно — беше изцяло запленен — може би дори влюбен — отново в някого. И не можеше да повярва на късмета си. Но тя беше много по-образована от него. Понякога му се струваше, че е прочела всички книги, които са били написани някога, гледала е всички филми, слушала е всички опери и е интелектуално запозната с творбите на всеки художник, заслужаваш внимание, жив или мъртъв. И като че ли това не беше достатъчно, ами беше преполовила един курс по философия в Свободния университет.
Което обясняваше купчината книги по философия на масичката за кафе до креслото му. Повечето от тях беше купил наскоро от „Сити Букс“ на „Уестърн Роуд“, а с останалите се беше сдобил, след като овърша почти всички други книжарници в целия Брайтън и Хоув.
Две предполагаемо достъпни заглавия — „Утехите на философията“ 2 2 Книга за вижданията на шестима философи по шест фундаментални проблема от Ален Ботон. — Бел.прев.
и „Зенон и костенурката“ 3 3 Как да разсъждаваш като философ от Николас Фърн. — Бел.прев.
— бяха най-отгоре на купчината. Книги за лаици, които можеше да разбере. Е, поне отчасти. Даваха му достатъчно материал, за да блъфира по време на дискусиите си с Клео за някои от нещата, които учеше. И което бе доста изненадващо, откриваше, че това наистина го интересува. Особено близък се чувстваше до Сократ. Самотник, осъден накрая на смърт заради мислите и ученията си, който беше казал веднъж: „Неизученият живот не заслужава да бъде живян.“
Читать дальше