Питър Джеймс - Недостатъчно мъртъв

Само дето не бяха. Той се раздели с Фил Тейлър пред ресторанта и портиерът му спря такси, което взе до апартамента си в Нотинг Хил, после, изморен, се срути направо в леглото с желанието да си отспи преди играта на голф. Не беше ходил никъде, беше сигурен в това.

Или паметта му играеше номера? От шок?

Това ли било?

После като мощна невидима вълна го заля скръбта и го завлече надолу в някаква мрачна пустота, като че ли внезапно бе настъпило за миг пълно слънчево затъмнение и всички звуци на града наоколо му бяха изчезнали.

Залата за аутопсии в моргата не се вместваше в представите на Рой Грейс с нищо друго в света. Беше като тигел, в който човешките същества ги разглобяваха, понякога почти докрай и както му се струваше, на съставните им части. Независимо от чистотата, миризма на смърт витаеше във въздуха, полепваше по кожата и дрехите и те преследваше с часове, след като излезеш.

Всичко тук изглеждаше толкова сиво, като че ли смъртта изпиваше цветовете от околната среда, както и от самите трупове. Прозорците, закриващи стаята от любопитни очи, бяха в матовосиво, плочките по стените сиви, както и пръсканият под с дренажния канал околовръст. Когато идваше тук сам, с достатъчно време за размисъл, струваше му се, че дори светлината е призрачно сива, оцветена от душите на стотиците жертви на внезапна или необяснима смърт, които всяка година бяха подлагани на това последно унижение сред тези стени.

Стаята почти изцяло беше заета от две стоманени маси за аутопсия — едната закрепена неподвижно за пода, а втората, на която лежеше Кати Бишоп, чието лице вече беше по-бледо от момента, когато я видя по-рано — върху колелца. Имаше син хидравличен кран и редица стоманени хладилни камери с врати от пода до тавана. Край едната стена бяха наредени мивки с навит жълт маркуч. Край другата — широк работен плот, метална дъска за рязане и зловещ „трофеен“ шкаф — витрина, пълна със страховити предмети, предимно пейсмейкъри и изкуствени стави, извадени от телата. До него висеше стенна диаграма с името на всеки починал, с колони за теглото на мозъка, белите дробове, сърцето, черния дроб, бъбреците и далака. Засега на нея пишеше само Катрин Бишоп. Като че ли беше щастливка, спечелила някакво състезание, помисли си Грейс мрачно.

Като в операционна в стаята нямаше нищо, което да служи за украшение, нищо повърхностно или фриволно, нищо, което да облекчи мрачната работа, която се извършваше тук. Но към операционната хората поне ги тласкаше надеждата. В тази стая нямаше надежда, само клинично любопитство. Работа, която трябваше да се свърши. Бездушната машина на закона в действие.

В мига, в който умирате, преставате да принадлежите на съпруга или съпругата си, на партньора си, родителите, децата. Изгубвате всичките си права и се превръщате в подопечна собственост на местния съдебен следовател, докато той или тя се убедят, че вие наистина сте умрели и че е ясно какво ви е убило. Нямаше значение, че любимите ви хора не искаха да ви изкормват. Нямаше значение, че семейството ви може би трябваше да чака със седмици, понякога с месеци, преди да ви погребат или кремират. Вие вече не сте вие. Вие сте биологически екземпляр. Купчина разлагащи се флуиди, протеини, клетки, влакна и тъкани, в които всеки микроскопичен фрагмент можеше да има или да няма какво да разкаже за смъртта ви.

Въпреки отвращението всичко това странно привличаше Грейс. Винаги се налагаше да наблюдава привидно неуморния професионализъм и изпитваше страхопочитание към усърдието на патолозите от Министерството на вътрешните работи. Върху този блок нямаше да бъде установена със сигурност единствено причината за смъртта. Имаше безброй други улики, които можеше да даде тялото, като например приблизителния час на смъртта, съдържанието на стомаха, имало ли е борба, сексуално насилие, изнасилване. И с малко късмет може би в някоя драскотина или в семенната течност — днешния свети граал на уликите — щяха да открият ДНК-то на убиеца. В днешно време аутопсията наистина беше мястото, където се разгадаваше убийството.

Ето защо Грейс като старши следовател трябваше да присъства, придружаван от друг служител — Глен Брансън, — в случай че му се наложеше да напусне. Криминологът от местопрестъплението Дерек Гавин също беше там, заснемайки всеки етап с камера, както и служител на съдебния следовател — побеляла бивша полицайка към средата на четирийсетте, толкова тиха и ненатрапваща се като присъствие, че почти се сливаше с фона. Присъстваше също така Клео Мори и колегата й Дарън, помощник-патологоанатом, буден хубавец на двайсет години, с щръкнала черна коса, който бе започнал кариерата си — много уместно според Грейс — като чирак в месарница.