Питър Джеймс - Недостатъчно мъртъв

— Обикновени. „Кит-Кет“. С желе? С черен шоколад или с шоколад „Лайбниц“? Със смокини? — тя им подаде кутията, но Брансън поклати глава. — Какъв чай? „Инглиш Брекфаст“, „Ърл Грей“, „Дарджийлинг“, китайски, от лайка, от мента, зелен?

Грейс се ухили.

— Все забравям. Това вашето тук си е направо магазинче на „Старбъкс“.

Но последното не предизвика дори и сянка от усмивка у Глен Брансън, който седеше с лице, заровено в дланите, отново внезапно потънал в депресия. Клео изпрати на Грейс мълчалива целувка. Той си взе един „Кит-Кет“ и му обели обвивката.

Най-сетне, за негово облекчение, Брансън внезапно каза:

— Ще ида да се облека.

Той излезе от стаята и те останаха сами. Клео затвори вратата, обви ръце около Грейс и го целуна нежно. Дълго.

Когато устните им се отделиха, като все още го държеше здраво в прегръдката си, тя го попита:

— Та как си?

— Липсваше ми — каза й той.

— Така ли?

— Да.

— Колко?

Той разпери широко ръце.

С престорено възмущение тя му каза:

— Само толкова ли?

— А аз липсвах ли ти?

— Липсваше ми много. Много, много.

— Добре! Как беше курсът?

— Не ти трябва да знаеш.

— Опитай — той я целуна отново.

— Ще ти разкажа довечера на вечеря.

Това му харесваше. Харесваше му начинът, по който тя вземаше инициативата. Харесваше му впечатлението, което създаваше, че има нужда от него.

Никога не се беше чувствал така с жена. Никога. Толкова години беше женен за Санди и се обичаха дълбоко, но никога не беше усещал, че има нужда от него. Не и така.

Имаше само един проблем. Той планираше да приготви вечеря вкъщи. Е, да накупи разни неща от деликатесния магазин — във всеки случай беше пълна скръб като готвач. Но Глен Брансън бе турил балтия на тези му планове. Едва ли щеше да проведе романтична вечер у дома, ако наоколо му се мотаеше Глен, кокорейки очи всеки десет секунди. Нямаше начин обаче да каже на приятеля си да се чупи някъде за тази нощ.

— Къде искаш да отидем? — попита той.

— В леглото. С китайска храна от ресторанта. Звучи ли ти добре като план?

— Много добър план. Но ще трябва да сме у вас.

— И какво? Проблем ли имаш, че ще бъдем там?

— Не. Просто проблем с моята къща. Ще ти разкажа по-късно.

Тя го целуна отново.

— Не тръгвай — тя излезе от стаята и се върна след малко със зелена туника, сини терлици за краката, маска за лицето и бели латексови ръкавици, които му връчи. — Тези са последният писък на модата.

— Реших, че сме оставили обличането за по-късно — каза той.

— Не, ще се съблечем по-късно… или може би си забравил след цяла седмица? — тя го целуна отново. — Какво му е на приятеля ти Глен? Прилича на болно кутре.

— Така е. Домашни разправии.

— Ами иди да го ободриш.

— Опитвам се.

После иззвъня мобилният му телефон. Подразнен от прекъсването, той го включи:

— Рой Грейс.

Беше служителката за връзки със семействата Линда Бъкли.

— Рой — каза тя, — аз съм в „Хотел дю Вен“, където настаних Бишоп преди един час. Той изчезна.

Майката на Софи беше италианка. Винаги беше учила дъщеря си, че храната е най-доброто лекарство при шок. А в този миг, застанала до тезгяха на един италиански деликатесен магазин, несъзнаваща, че мъжът с качулката и с черните очила я наблюдава през непрозрачното стъкло на магазина за секспринадлежности през улицата, Софи притискаше мобилния телефон до ухото си в дълбок шок.

Тя беше човек на навика, но навиците й се променяха в зависимост от настроението. Няколко месеца, ден подир ден, Софи се връщаше в офиса с кутия суши за обяд, но после прочете в една статия, че от сурова риба се хващали глисти. Оттогава обядваше чабата с моцарела, домати и шунка от Парма от този деликатесен магазин. Не беше толкова здравословно колкото сушито, но вкусно. Ядеше по една на обяд почти всеки ден през последния месец — може би и по-дълго. А днес повече от всеки друг ден имаше нужда от утехата на нещо познато.

— Кажи ми, миличък — каза тя, — какво се е случило? Моля ти се, кажи ми.

Той бръщолевеше несвързано: „Голф… Мъртва… Не ме пускат в къщата… Полиция. Мъртва, О, Божичко, мъртва.“

Нисичкият плешив италианец зад тезгяха я изненада, като й протегна горещия сандвич, завит в хартия.

Тя го взе и все още притиснала телефона до ухото си, излезе на улицата.

— Мислят, че аз съм го извършил. Искам да кажа… О, Боже. О, Боже.

— Миличък, мога ли да направя нещо? Искаш ли да дойда при теб?