Питър Джеймс - Недостатъчно мъртъв

Последва дълго мълчание.

— Те ме разпитваха… въртяха ме на шиш — издума Бишоп. — Мислят, че аз съм го направил. Мислят, че аз съм я убил. Все ме питат къде съм бил миналата нощ.

— Е, това е лесно — каза тя. — Ти беше с мен.

— Не. Благодаря, но това не е умно. Няма нужда да лъжем.

— Да лъжем ли? — отговори тя изненадана.

— Господи — отвърна той. — Чувствам се толкова объркан.

— Какво искаш да кажеш с това „Няма нужда да лъжем“? Миличък?

По улицата профуча полицейска кола с включена сирена. Той отговори нещо, но гласът му се удави в шума. Когато колата премина, тя каза:

— Съжалявам, не чух. Какво каза?

— Казах им истината. Че съм вечерял с Фил Тейлър, моя финансов съветник, и че после си легнах — последва дълга пауза, после го чу да ридае.

— Миличък, мисля, че пропускаш нещо. Онова, което си правил след вечерята с твоя финансов съветник.

— Не — отвърна той с леко изненадан тон.

— Ало! Знам че си в шок. Но ти дойде в моя апартамент. Точно след полунощ. Прекара нощта с мен… и се изстреля около пет сутринта, защото трябваше да си вземеш от вас такъмите за голф.

— Много си мила — каза той. — Но не искам да почваш да лъжеш.

Тя замръзна на място. Покрай нея прогърмя камион, последван от такси.

— Да лъжа ли? Какво искаш да кажеш? Това е истината.

— Миличка, нямам нужда да си измислям алиби. По-добре е да кажа истината.

— Съжалявам — каза тя, като изведнъж се почувства объркана. — Изобщо не те разбирам. Това е истината. Ти дойде, спахме заедно, после си тръгна. Наистина е най-добре така, да се каже истината.

— Да. Абсолютно. Така е.

— Значи?

— Значи? — повтори той като ехо.

— Ти дойде в апартамента ми след полунощ, любихме се… доста бурно… и си тръгна веднага след пет часа.

— Само дето не съм идвал — каза той.

— Не си какво?

— Не съм идвал в апартамента ти.

Тя вдигна телефона от ухото си, погледна го, после пак го притисна до ухото си, чудейки се за миг дали пък не полудява. Или може би той е полудял.

— Аз… аз не разбирам.

— Трябва да вървя — каза той.

На малка картичка със съблазнителна снимка на привлекателно момиче от ориенталски произход бяха отпечатани думите „Транссексуален преди операция“ и телефонен номер. До нея имаше още една картичка на жена с буйна коса, в кожени дрехи, която въртеше камшик. От мокрото петно на пода, в което Бишоп внимаваше да не стъпи, се надигаше воня на урина. От години насам за пръв път влизаше в обществена телефонна кабина и точно тази не будеше у него желание да остане по-дълго. Освен миризмата беше горещо като в сауна.

Част от слушалката беше отчупена, няколко от стъклените панели бяха спукани и имаше верига с някакви остатъци от хартия по нея — вероятно от телефонен указател. Отвън спря камион, чийто двигател вдигаше шум като хиляда мъже, въртящи чукове под тенекиен навес. Той си погледна часовника. Два и трийсет и една минути следобед. Струваше му се, че това е най-дългият ден в живота му.

Какво, по дяволите, щеше да каже на децата си? На Макс и Карли. Щяха ли всъщност да се натъжат, че са изгубили мащехата си? Че е била убита? Бяха толкова настроени срещу него и Кати от бившата му жена, че сигурно нямаше да се разчувстват много. И как да им съобщи това практически? По телефона ли? Да отлети за Франция, за да каже на Макс, и в Канада, за да каже на Карли? Трябваше да се върнат по-рано… погребението… о, Боже. Всъщност щяха ли? И трябваше ли? Щяха ли да искат? Изведнъж осъзна колко малко ги познаваше.

Господи, имаше да мисли за толкова много неща.

Какво се беше случило? О, Божичко, какво се беше случило?

Миличката ми Кати, какво се е случило с теб?

Кой ти го причини? Кой? Защо?

Защо проклетата полиция не му казваше нищо? Онзи надут висок чернокож полицай. И онзи следовател ли, старши детектив ли или каквото там беше — Грейс, който го зяпаше като че ли беше единственият заподозрян, като че ли знаеше, че той я е убил.

Със замаяна глава Бишоп излезе в палещата жега на „Принс Албърт Стрийт“, срещу кметството, абсолютно объркан от току-що проведения разговор и без да знае какво да прави по-нататък. Беше чел в една книга как мобилният телефон може да те издаде къде си и на кого се обаждаш, а за онези, които се интересуват, и какво си казал. Поради което, когато се измъкна през входа за кухнята на „Хотел дю Вен“, той изключи мобилния си телефон и се запъти към една обществена телефонна кабина.

Но отговорът, който получи от Софи, беше толкова невероятно странен. „Е, това е лесно, ти беше с мен… Дойде в апартамента ми, преспахме заедно…“