Питър Джеймс - Недостатъчно мъртъв

След това чу почти ритмично „скръц-скръц-скръц“ и видя хамстера си Ал с премазаната лапичка, поставена в шина от ветеринаря, да продължава да върти лъскавата си хромирана въртележка с потрепващи мустаци.

— Човече, не се ли изморяваш? — попита го Скункс, като приближи лице до решетките на клетката, но не твърде близо, Ал го беше ухапал веднъж. Всъщност два пъти.

Беше открил зверчето, зарязано в клетката, захвърлена от някакво безсърдечно копеле на купчина крайпътен боклук. Видя, че лапичката му беше премазана и се опита да я оправи, но то го ухапа като награда за усилията му. После още веднъж се беше опитал да го погали през решетката и то отново го ухапа. В други дни обаче можеше да отвори вратата на клетката и животинчето изскачаше на дланта му и седеше там доволно по час и повече, като само го насираше от време на време.

Той навлече сивото долнище на ветрозащитния костюм марка „Адидас“ и горнището с качулката, които беше откраднал от супермаркета ASDA в крайморската част и чисто новите маратонки „Асикс“ в синьо и бяло, които мереше и с които избяга от магазина в Кемп Таун, грабна една торбичка от супермаркетите „Уейтроуз“, където държеше инструментите си и където пусна и мобилния телефон от откраднатата вчера кола. Отвори вратата на караваната, извика „Искам да сте се омели, когато се върна!“ и излезе в изгарящата безоблачна жега на Левъл — дългата, тясна ивица парк в центъра на Брайтън и Хоув. Градът, който на шега — но и не чак дотам на шега — наричаше своя офис.

На влажното късче хартия, което носеше старателно сгънато и пъхнато в джоба на гърдите, който се затваряше с цип, бяха записани поръчката, адресът за доставка и договореното плащане. Фасулска работа. Внезапно, въпреки треперенето, животът му се стори по-ведър. Днес можеше да спечели достатъчно, за да му стигне за цяла седмица.

Дори ще може да си позволи да играе по-грубо в преговорите за продажбата на мобилния телефон.

Баща ми днес плаче. Досега никога не съм го виждал да плаче. Виждал съм го пиян и зъл, какъвто е през повечето време, пиян и зъл, да пердаши майка ми и мен или да удря някой от нас по лицето, а може и двамата в зависимост от настроението му. Понякога рита кучето, защото е моето куче, а той не обича кучета. Единственият човек, когото не удря, не пердаши или рита, е Ани, сестра ми, която е на десет години. С нея прави други неща. Чуваме я да вика, когато той е в стаята й. И понякога да плаче, след като е излязъл от стаята й.

Но днес той плаче. Моят баща. Всичките му двайсет и два гълъба са мъртви. Включително два, които има от петнайсет години. И всички от бирмингамската порода, които могат да летят с главите надолу и да правят други въздушни номера.

Инжектирах на всеки от тях голяма доза инсулин от диабетичния му комплект. Тези гълъби бяха животът му. Странно е, че може толкова да обича тези шумни и миризливи птици и толкова силно да мрази нас всичките. Така и не разбрах как изобщо са ни дали нас, децата, за осиновяване на него и на майка ми. Понякога се събираме до осем души. Другите идват и си отиват. Само аз и сестра ми сме постоянното присъствие. Страдаме заедно с майка ни.

Но днес, поне веднъж, страда и той. Наистина го боли много.

Чабатата на Софи изстиваше непокътната на бюрото й и овлажняваше хартиената опаковка. Нямаше апетит. Броят на „Дарпърс енд Куин“ лежеше на бюрото й неразтворен.

Софи обичаше да зяпа дрехите мечта върху почти безумно красивите манекенки, снимките на зашеметяващи курорти, в които понякога мечтаеше Брайън да я отведе, и обичаше да издирва снимки на богатите и известните, някои от които бе срещала на филмовите премиери, на които присъстваше от името на компанията си, или пък бе виждала отдалеч, докато вървеше по „Кроазет“ или пък се вмъкваше непоканена на някое парти по време на филмовия фестивал в Кан. Начинът им на живот беше толкова далеч от скромното й провинциално възпитание.

Софи не търсеше непременно блясък, когато пристигна в Лондон, за да завърши секретарски курс — нито пък го намери при първата си работа в една фирма на съдии изпълнители, чиято работа бе да изнасят вещите от домовете на хората, които бяха задлъжнели. Намираше компанията за жестока и по-голямата част от работата й сърцераздирателна. Когато реши, че има нужда от промяна и започна да рови из обявите във вестник „Ивнинг Стандарт“, не си беше и представяла, че ще се окаже в един съвсем различен свят, в който беше сега.