Пол Дохърти - Отровителят от Птах

— Защо избяга? За да изчистиш името си? — попита Амеротке. — Това от желание за справедливост ли бе, или от жажда за отмъщение?

— И двете, предполагам — отговори Кену. — Преди да ме арестуват, целунах Хутепа за сбогом и й казах да се държи така, сякаш е мой враг. Когато се завърнах в Тива, открих, че усилено е работила за моите интереси. Обясни ми, че е ровила из храмовите архиви, за да открие местоположението на гроба на Хуанека — съответно Ари Сапу.

— Но тя така и не е отишла в Долината на забравата?

— Ходила е, но е открила, че е непроходимо и не може да се стигне до гроба. Беше убедена, че гробницата вече е била отворена и че Книгите на гибелта са били взети, така че каква полза? Тя със сигурност хранеше определени подозрения. Никак не харесваше Мабен, намираше го за високомерен и потаен, но освен него, не назова никакви имена.

— И какво точно се случи в затворническия оазис? — попита Амеротке.

— Там бе адът на земята, огнено преддверие към подземния свят. Там спираш да вярваш в боговете. Там съществува само това, което можеш да видиш, да чуеш, да вкусиш и да пипнеш. Може би, ако знаех предварително що за място е, щях да се боря, да отстоявам невинността си в съда в Тива, но тогава вече бе твърде късно. Останалите обитатели не ме харесваха. Едва бях пристигнал и избухна епидемия от дизентерия. Разбира се, затворническата управа беше много доволна, че може да хвърли вината за това върху мен и моята страховита репутация. Истинската причина за епидемията бяха горчивата вода и развалената храна. Истински вярвах, че съм жив погребан и забравен. Затворническият оазис се посещаваше от пясъчни жители, пустинни скитници, търговци, прекупвачи, калайджии — пазачите ги пускаха. Те носеха разни стоки и храна за продан; понякога водеха и някоя случайна блудница. През последната година настъпи промяна. Първоначално помислих, че има някаква грешка, но когато се сблъсквах с някои от търговците, те тайно ми пъхаха в ръцете малки пакетчета. В един случай стар нож, друг път — манерка за вода, после сандали, дори изпокъсана карта на западните Червени земи. Заключих, че някой се опитва да ми помогне.

— Хутепа? — попита Амеротке.

— Помислих си и за тази възможност, но когато се върнах в Тива, тя заяви, че не е имала начин да стори подобно нещо. Имаше доста възможности да направи нещо тук, в Тива, но те не се простираха чак до западната пустиня.

— А бягството ти?

— По това време вече бях събрал много неща. Изчаквах подходящия момент. Един избягал затворник беше хванат и екзекутиран. По този повод надзирателят и останалите от охраната празнуваха. Реших да напусна същата нощ. Прекачих се през оградата и се насочих към Червените земи. Надзирателят беше много самонадеян. Винаги твърдеше, че жегата през деня, смразяващият студ през нощта, хищниците и пустинните скитници са достатъчна охрана срещу всякакво бягство. Аз обаче бях планирал всичко много предвидливо. Имах карти. Бях изучавал в Храма на Птах звездите и знаех накъде да вървя. Имах и манерка с вода, сандали, нож, парче плат, за да пазя главата си, и разни други дреболии. Още повече че знаех колко е опасно да се движиш денем — жегата наистина те убива, докато да лежиш в някаква скалиста клисура през нощта означава само да привлечеш нощните хищници. Затова, използвайки картата, пътувах от един кладенец до друг. Разбира се, понякога се загубвах.

— Значи си почивал през деня и си пътувал през нощта?

— Именно. Спях, хапвах от малкото храна, която имах или можех да намеря в оазисите, корени, някакви диви плодове. Ако се движех все на изток, накрая щях да пресека Линията Тутмос и да стигна до ръкавите на Нил — той поспря. — Годините на затворническия живот ме бяха направили хитър.

— И?

— Много прост инцидент. Стигнах до малък оазис. Кладенецът бе издълбан от египетски военни части; до него имаше паметна плоча, възхваляваща подвизите на някакъв отдавна забравен фараон. Бях грохнал от умора и заспах до нея. Събудих се и открих, че са дошли пясъчни жители. Те си бяха устроили бивак и просто ме изчакваха да се събудя. Щом отворих очи, се оказах техен пленник. Бяха много любезни, разпитаха ме откъде съм. Разказах им лъжи от сорта, че съм търговец, който се е загубил. Те кимаха тържествено, после заговориха колко много пари ще спечелят, когато ме продадат. Повлякоха ме с тях. Не бях обаче единственият им пленник. Първоначално бях толкова ядосан на себе си, че не обръщах внимание на тревогите на моя другар по съдба. Той ми се представи като търговец от Мемфис. Виждах, че крие нещо и накрая ми довери „голямата си тайна“, както я нарече. Беше тръгнал из западната пустиня не само да търгува, а и да събира информация за либийските племена. Беше царски служител и заяви, че е видял нещо, което никога няма да забрави.