Пол Дохърти - Отровителят от Птах

Мъжът се настани удобно, постави слънчобрана на земята и сложи двете си ръце на кръста, а после пъхна едната под гънките на робата си. Амеротке изведнъж застина в подозрение. Нещо в начина, по който мъжът седеше, леко обърнат към него, втренчил поглед в очите му, предизвика безпокойството му. Колкото повече изучаваше това лице, толкова повече се задълбочаваха подозренията му.

— Не те познавам — каза той.

— Господарю съдия, познавате ме. Познавате ме много добре, макар никога да не сме се срещали очи в очи.

Амеротке понечи да се изправи, но мъжът постави ръка на рамото му.

— Моля ви — той се наклони към него. — Не мисля зло нито на вас, нито на близките ви. — Името ми е Кену. Бях жрец-лечител в Храма на Птах, докато не бях осъден като Рекхет и изпратен в затворническия оазис.

Студени тръпки побиха Амеротке, а сърцето му се сви от страх. Начинът, по който мъжът седеше, гласът му, настойчивият му и втренчен поглед го държаха нащрек. Несъмнено дясната ръка на Кену, скрита под диплите на робата, не беше далече от дръжката на нож. Амеротке погледна към оставения на земята слънчобран.

— Защо сте тук? — каза той. — Бих могъл да се съпротивлявам. Бих могъл да викам. Бих могъл да протестирам!

— Каква полза, господарю съдия? Защо да го правите? Не искам да ви нараня, не мисля злото нито на вас, нито на господарката Норфрет, нито на момчетата ви. Кълна се в душата на Хутепа…

— Вие я убихте.

— Не, не съм я убил аз, господарю съдия. Ръцете ми не са оцапани с ничия кръв, кълна се в това, с изключение на онези двамата негодяи, престъпниците, които се опитаха да ме заловят.

Амеротке долови страст и искрено вълнение в гласа на Кену. Този мъж беше или най-добрият лъжец, който някога бе срещал, или казваше истината.

— Ти си взел златото, среброто и скъпоценностите от стаята на Хутепа, нали?

— Разбира се, господарю съдия. Имперските отряди, меджаите, амеметите, Шурат, всички те търсят избягал престъпник, мъж със сплъстена, рошава коса, рунтава брада, обгоряла от слънцето кожа; човек, облечен в дрипи, който се прокрадва по сокаците на Некропола. Никой няма да си направи труда да хвърли дори един поглед на добре облечен жрец, свещеник, чиято глава е обръсната, а лицето намазано с благовонни масла. Освен това — сви рамене Кену, — аз самият не съм вземал нищо. Хутепа ми го даде сама — той се наведе. — Амеротке, проучих ви много внимателно — той се засмя. — Съжалявам за нашата среща в храма. Аз ви вярвам. Повярвах ви тогава: Хутепа ме посъветва да го направя — тя познаваше репутацията ви така, както аз сега. Доверието ми се задълбочи. Бих искал… — Кену събра двете си ръце. — Не бих искал нищо друго, господарю съдия, освен да застана пред вас в Залата на двете истини и да докажа невинността си. Първо ви моля да изслушате това, което ще ви кажа, после ме пуснете да си тръгна. Ако го направите, кълна се във всичко свято, че ще се върна и ще се изправя пред вас в съда, ще отговарям на вашите въпроси и ще приема присъдата, която издадете. Междувременно получих информация, която ще бъде оценена извънредно високо от обитателите на Великата къща.

Амеротке втренчено гледаше в градината. Норфрет, сякаш разтревожена, бе спряла на вратата на къщата и гледаше назад към него. Той вдигна ръка и й помаха.

— Искате ли нещо за ядене или за пиене? — посочи той към подноса.

— Не, господарю съдия, може би по-късно. Първо искам да се изповядам. За мен това е параклис, а вие сте жрец на Ухото. Слушайте какво имам да ви кажа.

— Избрали сте добре момента — заяви Амеротке. — Надиф и Шуфой са отвъд реката, за да събират нова информация.

— Господарю съдия, ще ме изслушаме ли?

— Нали няма да застрашите с нищо нито близките ми, нито мен?

Кену вдигна ръце, сякаш полагаше тържествена клетва.

— Много добре — реши Амеротке. — Разкажете вашата история.

— Роден съм в Тива, син съм на търговец. Единствено дете съм. Майка ми умря млада. Бях много старателен ученик и исках непременно да стана учен. Баща ми забеляза това и ме записа да уча за жрец-лечител в Храма на Птах. Водех спокоен, безоблачен и тих живот. Изпъквах в учението и накрая бях приет в Къщите на живота в Храма на Птах. Създадох си добри приятелства: първожрецът Ени, Хинкуи, Мабен, Минакт и Усербати ми бяха другари и смятам, че ще бъдат такива и сега. Не се ожених, но създадох дълбоко приятелство с хесетката Хутепа. Тя имаше вълшебен глас — с копнеж добави той, — чист и лек като на славей. О, тя можеше да затанцува и да ме дразни, да се закача с мен, да ме подлуди! Бях като една от птиците във вашата градина. Живеех щастливо и доволно. Това беше допреди около пет години, когато историите за ужасните отравяния из града току-що бяха започнали да изплуват на повърхността. И както знаете, много хора бяха убити по най-различни ужасяващи начини из цяла Тива. Някои от отравянията бяха сред висшата класа. Но всички те имаха едно общо помежду им — жертвите или техни близки наскоро бяха посетили Храма на Птах и имената им можеха да се открият в книгите за жертвоприношенията или в храмовите регистри. Домът на Птах се слави като лечебница. Ние не сме само жреци, повечето от нас са лекари. Хората се тълпят при нас със своите болести и според клетвата си ние сме задължени да лекуваме и най-бедните. Познанията ни в областта на медицината са много широки. Аз съм специализирал заболявания на стомаха и на ануса. Скандалът с отравянията беше буря, която, поне аз си мислех така, не ме засягаше. Накрая обаче се появиха подозрения, че Рекхет, който и да е той, сигурно е жрец-лечител от Храма на Птах. Един от най-добрите ни практикуващи лекари, Усербати, заяви, че има подозрения за онова, което се случва. В онази позорна нощ, точно при започването на разлива, той организира банкет, като покани мен и още трима колеги да присъстваме. Искаше да обсъди своята теория, преди формално да я изложи пред първожреца Ени.