Пол Дохърти - Отровителят от Птах

Амеротке наблюдаваше как лястовичките се стрелкат между дърветата, въртят се и после изчезват. „Трябва да търся нещо, което да се повтаря постоянно, нещо непроменливо, някаква константа“, помисли си той; трябваше да има някаква връзка между всички тези неща. „Но не само либийците, а нещо друго, освен тях“, въздъхна той. Отпи от виното си. Този път май наистина бе попаднал в задънена улица, затова се върна отново на онази мистериозна смърт в Дома на златната лоза. Започна да разсъждава, макар това да не водеше до нищо, просто празни теории без никакви твърди доказателства. Фактът, че по краката на Ипуе и Хаят нямаше лапис лазули, беше именно такъв пример, нещо явно важно, но необяснимо, поне засега. Ами странното поведение на Санеб преди внезапното му изчезване? Защо ще мести гривната и пръстена на дясната си ръка и ще говори за препаската си и за богатство? Сексуална шега? Той стана и отиде зад дърветата, където свали робата си и развърза диплите на препаската си, после бързо я завърза наново. Направи го още веднъж, като се смееше, без да мисли за движенията си. Същото може би бе вярно и за Санеб, но защо да се подиграва с нещо толкова обикновено?

Амеротке привърши виното си и се върна в кабинета си. Зае се да пише дълъг списък, лист след лист, с конкретни имена и места, а после написа серия от кратки писма, искащи информация за тази или онази личност. Шуфой се върна и важно заяви, че павианът Бака сега се чувства добре като волна птичка, и че ще си остане така, стига съветите му да бъдат стриктно спазвани. Амеротке изсумтя нещо в знак на съгласие и Шуфой побърза да намери Норфрет, за да й докладва, че съпругът й се е върнал в страната на Ресеи, Царството на сънищата.

И това се оказа напълно вярно. По време на вечерята на покривната тераса на къщата Амеротке седеше като сомнамбул, сумтеше и кимаше, потънал в мислите си. Накрая той целуна Норфрет и каза, че се оттегля. Шуфой шеговито отбеляза, че павианът Бака се надява да стане съдия. Норфрет се засмя, когато Амеротке примигна и каза, че Бака отговаря на всички изисквания за подобен пост, преди разсеяно да тръгне надолу по стълбите.

На следващата сутрин Амеротке стана много преди сияйния час. Отиде на покрива, за да усети дъха на Амон по лицето си, после коленичи за кратка молитва, след което в стаята си се изми, обръсна се, облече си чиста роба и се върна в кабинета си. Шуфой се присъедини към него, но незабавно бе отпратен при Надиф с нареждането началникът и трима от неговите най-добри меджаи да се явят при съдията по най-бързия възможен начин.

Когато четиримата мъже пристигнаха, Амеротке не им отговори на нито един въпрос, а само ги помоли да вземат писмата, адресирани до различни хора в града, и да съберат определена информация. През останалата част от деня Шуфой, Надиф и меджаите сновяха напред-назад из различни части на Тива и дори из Некропола. Същото се повтори и следващите два дни. Норфрет вече губеше търпение, но се съобразяваше със странното настроение на съпруга си, разговаряше, сервираше му храна или просто го наблюдаваше как се разхожда из сенките на дъбовете, сяда на пейката, скръстил ръце, или се взира се в земята, сякаш е загубил нещо.

На четвъртия ден царски пратеник пристигна в къщата с искане Амеротке да изпрати по него някаква информация за това, което е открил в Двореца на Вечното слънце. Амеротке ядосано отговори, че няма нищо за изпращане, но когато има, Божествената първа ще го получи. Той излезе в градината и точно си наливаше чаша плодов сок и хрупаше захаросани орехи, когато чу името си. Норфрет идваше по тревата, водейки някакъв мъж с разтворен слънчобран, който скриваше лицето му.

— Амеротке — каза Норфрет, — това е Кену, твоят посетител. Той се върна и би искал иска да размени няколко думи с теб.

Амеротке вдигна очи, засенчвайки ги с ръка:

— Ще ви виждам по-добре — каза той, — ако махнете този слънчобран.

Мъжът незабавно се подчини. Беше среден на ръст, с нездрав тен, а главата му бе изцяло обръсната. Халката на лявото му ухо му придаваше жречески вид, макар жилавото му тяло и бързите движения да напомняха на Амеротке за войник. Беше облечен в бяла ленена роба, тръстикови сандали и независимо от жегата изглеждаше студен и спокоен, сякаш бе привикнал на непреклонността на слънцето.

— Името ти е Кену? — Амеротке изчака Норфрет да се оттегли, после отиде при любимата си пейка и посочи мястото до себе си. — Седни. Казал си, че си бил с мен в Къщите на живота в Карнак, но аз не мога да си спомня лицето или името ти.