Пол Дохърти - Отровителят от Птах

— А Рекхет, отровителят от Храма на Птах? — попита Амеротке.

— Който и да е той — отговори тя, — е много изкусен.

— Мъж ли е?

— Да, вероятно, мъж, който притежава ключа към източника на огромно познание, от което черпи.

— Какво ли се крие в сърцето му?

— Сърцето е нещо различно, господарю съдия. Всички ние, човешките твари, убиваме по най-различни причини: любов, похот, страст, алчност, завист или омраза. Е, от време на време има и хора, които убиват, просто защото обичат да го правят. Това дава възможност на болката в тях да излезе навън, да освободят себе си от нея. Внимателно съм проучила деянията на Рекхет — тя замълча за малко. — Той просто обича да наблюдава как другите хора умират; това му дава усещане за неограничена власт.

— И защо ми казваш това? — попита Амеротке.

— По същата причина — тя се засмя остро, — власт. Вие сте Амеротке, върховният съдия от Залата на двете истини — кой знае, може някога да имам нужда от вашата защита или помощ? Така че питайте, задавайте ми всякакви въпроси, каквито пожелаете, господарю съдия, макар да подозирам, че вече им отговорих — тя се приведе и отново се засмя. — Бих ви предложила нещо за хапване и пийване, но се съмнявам, че ще ви бъде удобно — и без да чака и миг за отговор, тя отметна косата от лицето си и се облегна назад. — Ако си имате работа с отрови, Амеротке, отървете се от заблудите. Мислете за отровата така, както бихте мислили за виното. Представяйте си през колко етапа трябва да преминете, докато изпиете бокала си: чувство на щастие, развеселяване, сърцето пее, но няколко часа по-късно стомахът се бунтува, главата е надута, гърлото сухо. Същото е и с отровите. Това, което трябва да търсите, е някой, който има наклонности, умения и средства да причини подобни последствия. След като веднъж установите това, истинската отвара или използваният прах са без значение…

Амеротке се сбогува с Господарката на мрака. Той се върна в дома си и се отдаде на разговори с Норфрет и на игри на кегли с момчетата си, които пищяха, очаровани, всеки път, когато баща им си признаваше, че се е опитал да измами.

Шуфой придружи Надиф до къщата на началника. Той беше мобилизирал всичките си знания, за да убеди слисания началник, че е истински експерт в лекуването на всякакви животински болежки. Двамата се държаха, сякаш визитата при Герх беше просто едно интересно събитие. Но всъщност Амеротке бе почувствал, че и те, досущ като него, бяха смаяни и запленени от нещата, които тази странна на вид жена им бе казала и които само още повече бяха увеличили обграждащата ги от всички страни мистерия, гъста и непрогледна като пясъка в пустинна буря. Шуфой си тръгна от Надиф, защото бе дал тържествено обещание да се присъедини към съдията и Норфрет за вечеря.

Амеротке реши, че е време да обмисли това, което бе научил. Момчетата решиха да преследват мангустата, която бяха забелязали в овощната градина, и той се оттегли в любимото си място в градината, сенчесто кътче под стволести, масивни зелени дъбове, чиито разлистени клони образуваха плътен щит срещу слънцето. Обичаше да седи на пейката, специално прикована към основата на ствола на едно от тези величествени дървета. Погледа известно време надпреварата на момчетата, после се отпусна, пое дълбоко дъх, докато се опитваше да събере всички малки парченца, които наричаше „отблясъци на недовършени картини“. Норфрет го навести с малко изстудено вино и панерче с нарязани плодове. Амеротке й благодари разсеяно.

— А, щях да забравя — тя се върна и се усмихна на съпруга си. — Рано тази сутрин имаше посетител.

— Кой? — изведнъж се напрегна Амеротке.

— Някакъв непознат, поне за мен. Каза, че името му е Кену, стар твой познайник от времето, когато си учил в Къщите на живота в храмовете на Карнак.

Амеротке поклати глава:

— Не си го спомням. Как изглеждаше?

— С приятно лице, много тъмна кожа, гъвкаво, жилаво и подвижно тяло, с мек говор. Мисля, че е служил като войник. Казах му, че отсъстваш. Той отговори: „О, разбира се“. Но обеща, че ще се върне.

— Не донесе ли някакъв дар?

— Нищо! — Норфрет се усмихна. — Защо би трябвало да носи? О, тези момчета! — и тя забърза да усмири пищящите в овощната градина момчета.

Амеротке се позачуди за самоличността на този посетител, преди да се върне към своите натрапчиви и досадни съмнения за всички най-разнообразни дребни мистерии: разболяването на Хинкуи, мръсното легло на Хутепа в чистичката й и подредена стая. Внезапно се сепна и се изправи: ето какво липсваше сред принадлежностите на мъртвата девойка! Имаше твърде малко количество сребро, злато и скъпоценни камъни. Хутепа би трябвало да е богата дама, но те не бяха открили почти никакви доказателства за това. Дали е била ограбена, а не само убита? Той се върна на Хинкуи. Къде е бил той, когато се бяха случили отравянията? Амеротке не беше сигурен, но имаше смътен спомен, че Хинкуи се грижеше за единия от писарите, докато умираха. Ами опожаряването на библиотеката? Какво се беше опитал да скрие убиецът? Сигурно и другите архиви и книгохранилища съдържат подобна информация? Той си спомни какво му беше казала Герх и почувства как кръвта му закипя от вълнение. Отпи от виното и се замисли за Ипуе и Хаят, плуващи в онзи лотосов басейн, докато телохранителите им се излежават и подремват. Мабен и Мериет бяха отсъствали точно по това време — и двамата бяха присъствали на церемонията в Храма на Птах. Помисли за оградата от жив плет, както и за стълбата, която амеметите бяха използвали, за да се прекачат през стените, ограждащи Къщата на Хор Червеноокия. Какво се беше случило в Дома на златната лоза? Ипуе се бе събудил късно, двамата с Хаят бяха яли и пили, преди да отидат до басейна и да срещнат смъртта си. Пред цялото време тялото на Патуна е лежало с разбит череп, скрито в онази купчина компост. Дали, докато се е забавлявал, Ипуе е знаел, че съвсем наблизо тялото на бившата му жена гние като боклук? А кътчето за удоволствие на търговеца? А онзи списък, в който той бе дал на тайнствените си посетителки галени прозвища и бе описал любовните им умения… Ипуе със сигурност е бил развратник, но Амеротке не бе открил сред архивите му нищо, което да го уличава като престъпник или предател. Съдията с удоволствие задъвка парче плод, пресъхналата му уста се изпълни със свежест. Той се усмихна. Не само беше напълно наясно какво яде и пие той самият, но бе твърдо убеден, че в храната и напитките се намира ключът към всички тези загадки. Герх му бе разказала за опасните отрови, а и наемникът в Къщата на Хор Червеноокия, с неговия разказ за преследването на морските хора по острова, също му беше от полза с историята за замърсените тръни.