Пол Дохърти - Отровителят от Птах

— И все пак, либийците имат печата му — отговори Амеротке.

На това нямаше как да възразят. Мабен промърмори, че може би цялата работа е нагласена. Някой от другите заяви, че би трябвало да е грешка. Амеротке отхвърли всичко това и без да им обръща внимание, продължи с въпросите си, макар да не успя да открие някакви подробности и доказателства за връзка между Ипуе и либийците.

— А Санеб, кушитският телохранител? Какво се случи с него?

— Господарю — отвърна мрачно Хутеп, — Санеб беше тук до онзи ден, след това просто изчезна без следа, а заедно с него и всичките му лични вещи.

— Той бе този, който откри тялото на Ипуе, нали?

— Да — отговори Мериет. Тя се взря продължително и решително в Амеротке. — Господарю съдия — тя подбираше думите си много внимателно, — възможно ли е Санеб да е бил амемет? Търговията на Ипуе и тази работа с либийците: може би моят мъртъв девер е бил въвлечен в нещо, за което никой от нас не знае?

Амеротке само сви рамене:

— И няма нищо — попита той, — което да дава отговор на тази мистерия?

— Има ли всъщност мистерия? — отвърна му Мериет. — Смъртта на Ипуе може да е дело на боговете; може би е била просто инцидент, нещастен случай.

Амеротке тактично поведе разговора към приключване, като каза, че трябва още веднъж да прегледа сметките и архива на Ипуе. След това той, Надиф и Шуфой тръгнаха към личните покои на търговеца. Мериет и Мабен не бяха в състояние да възразят, а Амеротке настоя, че новата информация, която е получил, изисква нови и най-щателни проучвания. Щом останаха насаме, те затвориха вратата, домъкнаха кошовете и кошниците и започнаха да пресяват документите на Ипуе един по един. В крайна сметка се оказа, че това е безплодна задача. Амеротке заключи, че Ипуе е бил затрупан с работа, но нищо в записките му не го свързваше с либийците и всъщност нямаше нищо нередно. Надиф пусна връзка папируси обратно в коша. Началникът беше в по-мрачно настроение от обикновено и си призна, че Бака, неговият домашен павиан, който той смяташе за много по-интелигентен от повечето си подчинени в Меджай, нещо не е добре и това е причината за дълбокото му безпокойство.

— Но — заяви той, събирайки още една купчина папируси, — симптомите сякаш започват да отшумяват. Иска ми се да мога да кажа същото и за тази мистерия тук.

— Мистерия? — с въпросителен тон се обади Амеротке.

— Ипуе е пазил на почетно разстояние от този дом своето гнездо на удоволствието. Дали не е правил същото и със своята предателска кореспонденция?

Амеротке понечи да му отговори, но вратата тихичко се отвори и един кушит се промъкна в стаята. Той се сви току до вратата и вдигна предупредително пръст до устните си, после поклати глава към Надиф, когато той посегна да извади ножа от пояса си. Мъжът имаше закръглено, тлъсто лице и къдрава черна коса, а по белезите по горната част на тялото, врата и лицето му Амеротке прецени, че сигурно е ветеран. Той безмълвно му махна и кушитът припълзя напред.

— Какво има? — прошепна Амеротке.

— Странно е — отвърна кушитът, — Санеб ми беше като син. Защо би напуснал, заедно с целия си багаж, без дори да ми каже сбогом, на мен, неговия приятел, човека, когото наричаше свой баща, при това в момент, в който твърдеше, че му предстои да получи голямо богатство.

— Богатство? — учуди се Амеротке. — Какво богатство?

— Може би не е бил на себе си и просто е бълнувал — промърмори кушитът. Той вдигна лявата си ръка, за да покаже пръстена и гривната — знаци, че някога е бил член на Меджай. След това ги свали и ги премести на дясната си ръка. — Санеб правеше ето така. Забелязвах го — ще полегне и ще започне да мести пръстена и гривната си от ръка на ръка. Питах го защо го прави, а той ми отговаряше, че знае много по-странни неща от това. Питах го и какво точно има предвид — кушитът стана на крака и потупа грижливо увитата си и закопчана препаска. — А той правеше ето така и мърмореше: „Щу ще донесе сепсес .“

— Препаска да донесе богатство! Какво за бога означава тази глупост? — Амеротке се взря в мъжа, който поклати глава. Макар да имаше нещо в това, което кушитът бе казал. Начинът, по който мъжът бе застанал в момента, припомни на Амеротке нещо друго, което му беше чудно. — Има ли друго?

Мъжът поклати глава, после вдигна ръка, когато Амеротке понечи да отвори кесията, висяща на пояса му.

— Господарю, няма нужда да ме възнаграждавате. Санеб ми беше приятел — кушитът се поклони и се измъкна обратно от стаята.