Пол Дохърти - Отровителят от Птах

Докато слушаше с половин ухо шумовете из къщата, главата на Амеротке щеше да се пръсне от въпроси. Той погледна импровизираното легло, където бе спал наемникът. Ех, само ако можеха да хванат истинския Рекхет и да го разпитат! Той знаеше какви въпроси щяха да зададат Хатусу и Сененмут. Омендап щеше да им каже какво беше чул от амеметите, но това все още далеч не беше отговор на най-важния, най-съществения въпрос: защо Наратуша и другарите му бяха толкова настойчиви в тази работа, защо, от една страна, толкова упорстваха да подпишат мирния договор с Египет, а от друга, се забъркваха в този вероломен заговор?

Сепна го почукване на вратата. Тя се отвори рязко и Шуфой, въоръжен със своя слънчобран, нахълта, придружен от Надиф. Дребосъкът се втурна към Амеротке и приседна до него със загрижени очи:

— Добре ли сте, господарю? Генерал Омендап ми каза какво е станало. Отвън е като бойно поле, прилича на някаква кланица. Набити на кол, пленници…

Амеротке притисна ръцете на дребосъка, после стисна ръка и на Надиф.

— Колко е часът? — попита ги той.

— Малко преди зазоряване, господарю.

Амеротке с мъка се изправи на крака.

— Амеметите трябваше да атакуват в ранните часове, ако искаха да са сигурни, че сме заспали. Началнико Надиф, вие защо сте тук?

— Получих съобщение — отвърна Надиф — от Мабен, от Дома на златната лоза. Кушитът Санеб, онзи, когото разпитахме миналата нощ, е изчезнал. Никъде няма следа от него. Мабен иска да отидем там.

— Но не сега — отговори Амеротке. — Просто съм много уморен и гладен. Имам нужда да се изкъпя и да хапна. Да вървим, пък пътьом ще ви разкажа какво стана тук.

Напуснаха Къщата на Хор Червеноокия и се отправиха по тесния сокак към широката улица, която минаваше покрай Нил и водеше до дома на Амеротке. Съдията бе толкова уморен, че едва забелязваше какво става по пътя: търговци и прекупвачи с техния добитък, волове, магарета, катъри, точещи се през облаци от прах към града, бързащи да преминат през вратите, преди да отворят пазарите. Той разказа на Шуфой и Надиф за атаката, но ги закле да мълчат, особено в присъствието на Норфрет. Но едва бе влязъл в къщата си и току-що бе измил ръцете си в купа с вода, когато съпругата му започна да го разпитва какво в действителност се е случило. Амеротке си даде сметка, че е изтекла информация за нападението и слухове вече са плъзнали, вероятно подхранени от пратениците, сновящи напред-назад, и от войските, връщащи се в града. Той взе Норфрет в обятията си и нежно я целуна по челото.

— Кълна се — прошепна той, притискайки устни към ухото й, — когато всичко това свърши, ще ти разкажа.

Тя го хвана за раменете и се отдръпна крачка назад.

— А аз, господарю съдия, ще бъда първата, която ще ти напомни за това.

Амеротке се изкъпа, нахрани се и си почина. Беше вече късно следобед, когато той, Надиф и Шуфой стигнаха до Дома на златната лоза. Съдията се извини за късния час и предложи на всички да потърсят спасение от жегата. Мериет, която вече изглеждаше доста по-спокойна, ги покани в централната зала и отвори прозорците, за да става по-силно течение. Предложи им прясно изцедени плодови сокове, а също и мамулс — вкусен сладкиш от орехи, смокини и канела. Амеротке я подкани да се присъедини към тях. Когато тя им каза, че и Минакт е в къщата, той тактично прие, че главният писар от Храма на Птах не може да бъде изключен. За известно време им беше малко притеснено, докато слугите подреждаха табуретките, масичките и възглавничките. Амеротке се разходи из залата и с възхита огледа изключително изящните стенни рисунки, на които в охра бяха изобразени селяни, мъкнещи товари зърно в хамбарите. Минакт дойде да ги приветства и се ръкува с тях.

— Господарю съдия — прошепна той, — из целия град се говори за нападението срещу Къщата на…

— Да, да — Амеротке хвана сърдечния, словоохотлив писар за лакътя и го поведе със себе си, за да се присъединят към останалите. — Всъщност — той повиши глас, — имам някаква информация. Е — тънко се усмихна той, — тази информация със сигурност ме изненада — и докато отпиваше от сока, той им разказа всичко, което бе чул, макар да им предаде само онези детайли, които смяташе за важни. Докато се оглеждаше бързо наоколо, осъзна, че те са искрено изумени.

— Невъзможно! — възкликнаха в един глас Мериет и Мабен.

— Глупости! — поклати глава Минакт.

— Господарят ми не бе предател — възрази Хутеп. — Той нямаше вземане-даване с либийците. Прекупвачите му наистина обикаляха из западните пустини, но за търговия, не за нещо друго.