Пол Дохърти - Отровителят от Птах

— И? — запита Амеротке, опитвайки се да овладее вълнението си.

— Ами според този търговец — или шпионин, той стигнал до някакъв голям оазис в западната пустиня. Там имало либийци и на вождовете им гостували капитани от морските хора. Той ги разпознал по шапките с пера.

Амеротке зяпна от изумление. Кену се засмя.

— Знам какво си мислите, господарю съдия: морски хора, толкова на юг, практически в самата пустиня! Не си и помисляме, че могат да стигнат дотам, нали? Според този търговец обаче либийците им оказвали много щедър и радушен прием и се отнасяли с тях като с почетни гости. Това било всичко, което видял. Попаднал под подозрение и бил принуден да бяга. Ден по-късно бил заловен от пясъчните жители, номади, които се скитат из пустинята, търсейки да оплячкосат каквото им падне. Търговецът се оказа много общителен и приятен събеседник; сладките му приказки за Тива предизвикаха дълбока носталгия у мен. Разказах му съвсем малко за себе си. Два дни по-късно попаднахме на засада на египетски кавалерийски отряд, подсилен от нубийски лъконосци. По време на битката другарят ми беше убит от една стрела, която го уцели в гърлото. Реших да приема неговата самоличност. Взех амулета му, ножницата му, всички вещи, които бяха останали от него. Когато битката приключи, се представих за търговец, който е имал нещастието да бъде заловен, и така обясних външния си вид.

— Разбира се, офицерите от отряда бяха много гостоприемни. Погрижиха се за леките ми рани, дадоха ми хляб и вино и ме докараха в Тива. Мислеха, че трябва да отида с тях и да докладвам на гарнизонния им командир, но аз се измъкнах и това беше краят на тази история. Имах намерението да открия какво се е случило преди четири години. Върнах се в Храма на Птах. Хутепа беше там. Срещнахме се, целунахме се. Толкова се радвах да я видя отново. Тя ми каза изумителната новина, че не е изпращала нищо в онзи затворнически оазис, и че не е правила нищо друго, освен проучванията си за Книгите на гибелта. Разказа ми за гробницата на Хуанека в Долината на забравата. Хутепа — Кену вдигна ръка, за да пресече въпроса на Амеротке — просто искаше да разбере какво се е случило, да се освободи от своите собствени съмнения и ако открие нещо ново и показателно, да подаде жалба до Великата къща — той въздъхна. — Бях с нея едва десет дни, преди да я убият. Тя ме подслони и ме нахрани, донесе ми нови дрехи, избръсна ме, изкъпа ме и ме намаза с благовония — той премигна през сълзи. — Питах я, дали подозира кой може да е истинският Рекхет, но тя нямаше представа. Когато научих какво се е случило в храмовия двор, осъзнах колко хитър е в действителност убиецът. Аз бях избягал от затвора и ето, че отравянията отново започнаха. Господарю съдия — Кену замълча за малко, като че ли се вслушваше в шумовете от лудуването на двете момчета, играещи в овощната градина, — трябва да се чувствате поласкан. Именно Хутепа ме посъветва да се доверя на вас. Тя каза, че накрая трябва да се предам на някой, който има съответната власт и правомощия; да заявя невинността си и да настоявам за пълни разследвания. Правих любов с нея в деня, в който се срещнах с вас. Тя ми даде повечето от събраното си богатство, злато, сребро и скъпоценности. Хутепа имаше прекрасно сърце. Тя се сети, че трябва да се дегизирам; да се превърна в мъж, който изглежда като богаташ. Пак тя ми каза, че в онзи момент бяхте в храма. Проследих ви, говорих с вас и след това изчезнах. На следващата сутрин се върнах, преструвайки се на поклонник. Именно тогава чух новината: Хутепа е била отровена.

— Тя подозираше ли някого? — попита Амеротке.

— Не, господарю съдия.

— А вие подозирате ли някой, който би могъл да я отрови?

— Несъмнено е била убита, но от кого?

— А Ипуе? — попита Амеротке. — Търговецът и жена му бяха намерени да плуват с лице във водата в техния лотосов басейн.

— Чух новината. Имал съм твърде малко вземане-даване с Ипуе, макар да имах известни отношения с първата му жена. Вижте — облиза пресъхналите си устни Кену, — освен другите си задължения, служех и като жрец в параклиса на Ухото. Слушах изповедите на поклонниците, посещаващи храма. Господарката Патуна беше една от тях. Тя казваше, че страда от странно заболяване, нещо от сорта на фобия.

— Какво ще рече това? — попита Амеротке.

— Изпадала в паника — отговори Кену. — Щом напуснела къщата си, усещала, че й призлява. Потеше се, чувстваше се изплашена. От време на време се насилваше да дойде до Храма на Птах. Изповядваше греховете си и дълбокото си нещастие от женкарското поведение на съпруга си.