Пол Дохърти - Сатанинско сборище

Обърна се и се заклатушка напред, а Корбет и Ранулф го следваха неотлъчно.

Корбет се изненада, очакваше да ги накарат да чакат с дни. Познаваше дворцовите привички.

Будон ги поведе през бъркотията от тесни ходници, изкачиха няколко стъпала, прекосиха помещенията за провизии, кухнята, малък параклис, после минаха по друго стълбище и стигнаха до голямата зала на двореца, която беше дълга и просторна, с висок дървен свод, извисяващ се над тях. Полираните тъмночервени плочи и огромния прозорец с фина решетка, през който проникваше утринното слънце и падаше върху голямата дъбова маса на подиума в другия край, правеха залата забележителна. Ранулф зяпна, но дори и Корбет беше смаян от разкоша на залата. Вълнени и кадифени завеси покриваха стените, богато украсени килими бяха застлани на пода. В ъглите и нишите стояха ракли и скринове с прекрасна украса от ковано желязо по вратичките. До стената вляво имаше голяма камина, зад чиято решетка пращяха грамадни дървени стволове. Пред камината, в богато резбовани кресла седяха мъж и жена, облечени в кожи. Бяха се привели над масата пред тях и съсредоточено оглеждаха шахматна дъска.

Будон промърмори на Корбет и Ранулф да почакат, а сам прекоси залата, сведе глава и смирено зашепна на седящия мъж, като леко извърна пълното си тяло, за да посочи Корбет и Ранулф. Мъжът премести една шахматна фигурка, погледна право към Корбет и го повика.

— Мастър писарю, приближи се. Студено е и не мисля да мърдам от този стол. Будон — мъжът се обърна към ниския, пълничък управител — донеси малко вино с подправки.

Корбет и Ранулф се насочиха към тях. Корбет коленичи пред масата. Ранулф последва примера на господаря си и също коленичи. Корбет бе разпознал суровия, властен глас на краля, който беше чул някога в онази безлюдна, покрита със сняг долина преди толкова много години. Писарят представи себе си и Ранулф.

— Да, да, мастър писарю — Корбет долови сприхава нотка в гласа на краля, — знам кои сте.

Плесна с ръце и сякаш от нищото се появиха слуги със столове. Нареди на Корбет и Ранулф да седнат. Корбет се подчини, като се чувстваше малко неловко. Столовете бяха ниски и трябваше едновременно да гледа нагоре към краля и в същото време да се старае да избегне влажния нос на голяма, любопитна хрътка и муцуната й, от която се стичаха лиги. Кралят я ритна и чак тогава тя надменно се оттегли.

Кралят беше облечен просто — в синя риза, която стигаше до черните кожени ботуши. Над ризата носеше къса туника, обточена със скъпи хермелинови кожи по врата и с дълги ръкави. Единствените отличителни знаци на кралското му достойнство бяха обикновен златен обръч на челото му и дебели златни гривни на китките. Кралят съсредоточено оглеждаше Корбет. На свой ред писарят също оглеждаше посребрените нишки в светлата коса и ниско подрязаната брада, която очертаваше присвитите, тънки устни на краля.

Едуард беше остарял след войните в Уелс, но погледът му още бе непоколебим, а орловият нос му придаваше високомерното изражение, присъщо на ловните соколи. Едуард изгледа отблизо Корбет, усмихна се леко, наведе се и го тупна по рамото.

— Помня те, мастър Корбет, от Уелс. Изглежда отново сме ти задължени, задето си спасил живота ни. Прочетох писмата от канцлера — замълча и прочисти гърлото си. — Впечатляващ ум! Блестящи разсъждения!

Кралят се обърна, понеже дамата до него му зададе въпрос. Широкият носов изговор придаваха на норманския й френски любопитно, мелодично звучене. Едуард отговори нежно и Корбет се поклони, когато кралят представи своята кралица, своята обична Елинор Кастилска.

Елинор беше тъмнокоса испанска красавица. Имаше матова кожа и фини, изразителни черти, подчертани от бялата шапчица от тънка дантела, която покриваше главата й и обграждаше слабото й лице. Носеше синя, извезана със златни нишки рокля и сребърна верижка около талията си. Около шията си имаше дантела, плетена в Брюж. Всичко подчертаваше линиите на тялото й, което както Корбет знаеше, бе омагьосало краля още при годежа им преди около трийсет години. Корбет знаеше още, че Елинор се бе посветила изцяло на съпруга си. Въпреки че бе толкова изящна и изтънчена, е била неотлъчно до мъжа си по време на кръстоносен поход, както и при военните походи в Гаскония и Уелс. Беше дарила краля с деца, но до тази година нито едно момче не беше оцеляло. Въпреки това тя имаше огромно влияние върху Едуард. Дори скъпата наредба на тази зала беше нейно дело. Елинор имаше славата на дама, колкото добродетелна, толкова и ценителка на разкоша.