Пол Дохърти - Сатанинско сборище

Зададоха им няколко въпроса и им позволиха да минат по моста и да продължат пътуването си в сгъстяващата се тъмнина. Яздиха, докато Корбет не реши да отседнат в крайпътна странноприемница, приветливо осветена, която предлагаше гостоприемно отмора и топла храна, така че човек можеше да пренебрегне мръсните тръстики по пода, покритите с петна от ейл маси и неприятната миризма на лоени свещи и мазнина. Отново се натъкнаха на войници, които бяха отседнали там. Зададоха им същите въпроси и те отговориха по същия начин, после Корбет и Ранулф бяха оставени на мира пред купите със супа, от които се издигаше пара. Леглата им бяха пълни с бълхи.

Пътуването им продължи четири дни. Случваше се да се присъединят към други пътници: търговци, ловци на соколи, някой правник, поел към Оксфорд или шумни студенти, облечени в дълги кърпени роби, които се връщаха към учението си. Корбет и Ранулф разменяха по някоя и друга дума със спътниците си и всички им говореха за струпване на войски по пътищата около Лондон.

Повечето посрещаха със задоволство присъствието на кралски войници по пътищата, защото, макар кралят да беше издал заповед да се премахнат живите плетове покрай големите пътища и да се увеличи броят на войниците по тях, пътниците често ставаха жертва на разбойници.

Корбет предпочиташе да избягват придружители, но Ранулф радушно посрещаше всеки спътник, най-вече дамите, в техните богато украсени носилки, носени от по два коня. Корбет понякога трябваше да се намесва, за да увери придружаващите дамите мъже, че слугата му не е искал да ги засегне или разгневи.

Когато бяха сами, пътуването им беше почти приятно. Прекосяваха гъсти лесове и по-малки горички от дъб, бук, хвойна и чимшир. Понякога дърветата растяха толкова нагъсто, че докоснатите им от пролетта клони се сплитаха над главите им подобно покрив, през който слънцето едва проникваше. Тогава Ранулф притихваше, уплашен от гората и зловещата тъмнина между дърветата, които бяха толкова различни от улиците на града.

Корбет се чувстваше като у дома си. Подобни гледки го връщаха към тъмните и непроходими лесове на Западен Съсекс и дори към още по-опасните дебри на Шропшир и онези, които беше видял по време на походите в Уелс. Преминаваха или заобикаляха откритите, плодородни долини на областта Котсуолдс, отминаваха села, заобиколени от пръснати наоколо им ниви. Къщите на свободните селяни бяха прости, продълговати постройки с помещения за живеене отгоре им и навес или кухня отзад, понякога близо до тях се извисяваше солидната господарска къща на земевладелеца или на управителя на областта.

Корбет не обръщаше внимание на тези гледки, но Ранулф зяпваше пред огромните и обширни постройки и на глас ги сравняваше с пълните с плъхове бедняшки свърталища на града. Друг път Корбет щеше да смъмри Ранулф и да го накара да се поразмърда, но започваше да разбира, че видимото удивление на момчето от менящите се гледки с успех го отклонява от мрачните мисли и безпокойството за Алис.

Корбет можа да прецени, че Ранулф нищо не разбира от полска работа, затова започна да му показва обикновените пасища със стада и свинете, които ровеха край някоя горичка или гора. Веднъж се спря да му обясни и покаже оранта на полето. Чифт волове теглеха плуг на две колела, а плугът се направляваше от мъж, който следеше острия и тежък ралник да оставя права и дълбока бразда. Следваше го друг мъж с окачена на врата си тежка торба, от която сееше зърно в току-що изораната бразда. Малки момчета разпръсваха спускащите се стремглаво ненаситни врани с умели изстрели с прашките си. Корбет си даде сметка, че Ранулф разбра много малко от обясненията му, но писарят беше трогнат от силното като у дете любопитство на своя спътник.

Най-накрая полето стана равно. Тръгнаха близо до реката, приближаваха Оксфорд. Корбет търпеливо разясни на Ранулф, че Лондон не е единственият град в кралството. Щом наближиха градските врати, Ранулф бързо се убеди. Заобиколиха внушителен на вид замък и влязоха в самия град. Корбет не беше идвал с години, но градът не се беше променил кой знае колко. Беше пълно с учени, студенти, служители със строги лица, преподаватели по теология, философия, логика и светото писание.

Корбет реши да отседне в новата сграда на университета и без спънки получи просторна, белосана стая за себе си и Ранулф, и място за конете в конюшните на близката странноприемница. За изумление на Ранулф, Корбет веднага отиде в къпалнята и поиска да му напълнят буре с топла вода. Когато изпълниха желанието му, се съблече и се потопи във водата, за да отмие цялата мръсотия и кал от престоя си в Тауър и пътуването до Оксфорд. После поиска и от ужасения Ранулф да стори същото. Когато и Ранулф се изкъпа, водата беше съвсем черна. Корбет нареди да напълнят отново бурето, после натика треперещия Ранулф отново във водата, за да довърши започнатото, както и за да изпере някои дрехи, а после излезе, за да иде в библиотеката на университета.