Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Много от тях не оцеляват. Бягат от градовете и селата, но не могат да просъществуват дълго в гората. Откривал съм много трупове, замръзнали в снега или затънали в някое блато. Откривал съм и такива, които се бяха обесили в пристъп на помрачено съзнание. Ако имат малко разум, не се задържат дълго и отпътуват за някой друг град.

— Ами останалите? Онези, които остават? Селяните, които избиват елените? Или тези, които са избягали от някой жесток господар?

— Ние не ги закачаме и те не ни закачат. И се правим, че не забелязваме липсата на някои дреболии.

— Значи ги виждате?

Върлиън кимна.

— Както казах, ако те не ни пречат, и ние не им пречим.

— И аз мога да кажа същото — намеси се брат Козмас.

— Точно се канех да те питам — усмихна му се Корбет. — Ти живееш тук, братко. Ашдаун е твоята енория. Сигурно познаваш всички горски обитатели, както и онези нещастници, които се крият в нея.

— Вярно е — гордо отвърна францисканецът. — Аз съм монах, а не кралски служител. Ако някой улови заек с примка, за да нахрани семейството си, защо да възразявам?

— Ами ти, мистрес Алиша, нали често яздиш през гората с лък и стрели?

— Баща ми отговори вместо мен. Какво намекваш, писарю?

— Казвам се сър Хю Корбет.

Алиша изящно сви рамене.

— Всички вие сте господари на гората — шеговито каза Корбет. — Сигурно познавате пътеките й по-добре от лорд Хенри. Но това ме смущава, защото в гората живее Бухала, а той се отличава от останалите разбойници. Много ми е интересен. Когато седях в кръчмата тази сутрин, си мислех за него. Той не ограбва пътници или поне няма доказателства за това. Не убива кралски елени. Единствената му вражда е със семейство Фицалан. Праща им заплашителни послания, привързани на дълги стрели, но никой не го е виждал, никой не го е чувал, никой дори не знае как изглежда.

Той зърна объркване в очите на Върлиън, погледна бързо към Алиша и към монаха. Брат Козмас се беше извърнал, сякаш привлечен от пращенето на една свещ върху олтара. Корбет се изправи.

— Това е истинска загадка.

— Не бях мислил за това — заяви Върлиън. — Вече е есен, а Бухала е в гората от пролетта, но аз не съм виждал и следа от него, както и другите лесничеи.

— Искаш да кажеш, че го познаваме под друго име ли? — попита Алиша.

— Това е едната възможност — съгласи се Корбет. — Може дори да е някой от вас тримата. Но ще ви кажа нещо…

— Сър Хю! Сър Хю Корбет!

Ранулф отиде при преградата между кораба и хора. Вратата на църквата се отвори и на входа се появиха стрелци в ливреята на рода Фицалан. Зад тях стоеше жена. Тя бе сложила ръка върху нечие рамо, но Ранулф не можа да разбере чие, защото фигурата бе с наметка и качулка.

— Нашите гости пристигнаха — усмихна се Корбет. — Брат Козмас, ще ни помогнеш ли?

— И ти ще разбереш кой е убиецът, писарю?

— След известно време. Мога ли да използвам масата вместо писалище?

Монахът помогна на Корбет и Ранулф да преместят масата в дъното на църквата. После донесе пейки и стол за себе си. Корбет се разположи удобно. Ранулф извади от торбата си пергамент, здраво запушена мастилница и кадифена кесийка с добре подострени пера.

— Кого сте довели? — попита Корбет.

Стрелците затътриха крака.

— Йокаста, дъщеря й и отшелника, който се нарича Одо.

— Доведете Йокаста тук. Не, не! — Корбет скочи на крака и се приведе напред. — Ти остани на входа, брат Козмас. Донеси друга пейка за дамата.

Ранулф вече записваше името на жената и на дъщеря й Бланш, както повеляваха изискванията на канцеларията.

Йокаста седна на пейката срещу него, прегърнала с една ръка дъщеря си, която гледаше уплашено с отворена уста. Корбет изруга на ум слабата светлина. Лицето на Йокаста бе скрито в сянка, но във високите скули, наблюдателните, леко дръпнати очи, строгата уста и твърдата брадичка се долавяше вътрешна сила. Черната й коса бе леко посребрена. Корбет забеляза силните пръсти с чисти нокти. Беше облечена в тъмнокафява рокля, а на здравия й мургав врат висеше сребърна верижка с малък златен полумесец.

— Ти ли си Йокаста?

— А ти кой си? — Гласът й беше нисък и гърлен.

— Знаеш кой съм, мистрес: сър Хю Корбет, кралски пратеник, а това е Ранулф-ат-Нюгейт.

— По чия заповед съм доведена тук? — прекъсна го тя. — На съд ли съм изправена?

Корбет извади кралската заповед от кесията си и я разгъна на масата.

— Не си на съд, мистрес, но кралската заповед ми дава право да те разпитам.

— Не мога да чета, писарю, но знам, че писмата с печати са важни. — Тя погледна към брат Козмас. — Добър ден, братко.