Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Значи си стигнал до началото на долчинката?

— Да, там спрях. Видях, че нещо се е случило. Няколко души се бяха скупчили около един паднал човек. Някой извика, че лорд Хенри е бил убит.

— Защо не отиде при тях?

— Не знам! — Върлиън вдигна поглед, очите му примигваха. — Наистина не знам. Уплаших се. Мина ми през ума, че всички са си по местата, освен мен.

— И сър Уилям не е бил — каза Корбет. — Отишъл в гората, за да се облекчи.

— Не знаех. — Върлиън поклати глава. — Разбираш, сър Хю, че бях много разстроен. Бях главен лесничей на лорд Хенри. Бях и баща на младата жена, която бе привлякла похотта и развратните му помисли. Не разбирам много от законите. Дори когато се обърнах и побягнах, си мислех какво ще кажат обвинителите ми. Когато лорд Хенри беше убит, Върлиън не беше на мястото си! Върлиън е майстор стрелец! Върлиън познава горите като дланта на ръката си и най-вече Върлиън има достатъчен мотив, за да убие господаря си!

Корбет си взе стол и седна до лесничея.

— Мастър Върлиън, дойдох рано, защото искам да те разпитам, преди да дойдат други хора, да чуят онова, което ще ми кажеш и да злоупотребят с него. — Той видя предпазливия поглед на лесничея.

— Какво… искаш да кажеш? — попита Върлиън.

— Разбирам защо си се уплашил. — Корбет се опита да говори окуражително. — Но в твоята история липсват някои моменти, нали? Не знам кой къде е бил, когато е започнал ловът. Твоята работа е била да водиш гончиите и да подгоните сърните към долината Севърнейк, нали?

Върлиън кимна.

— Но ти не си го направил. От Алиша знаем, че си се върнал у дома, за да се убедиш, че лорд Хенри не е напуснал лова, за да я посети. Тръгнал си рано от ловната хижа, отишъл си в конюшните и си се уверил, че всичко за лесничеите, ловците и кучкарите е готово. Сигурно си посетил и капана в долината Севърнейк, където е трябвало да попаднат сърните. Лорд Хенри не би искал да разочарова гостите си. Сега ние знаем — продължи Корбет, — че ловът тръгнал зле. Ти не си бил там. Гончиите подгонили сърните твърде бързо и когато ловците стигнали долината Севърнейк, две от тях вече летели като вятър напред. Толкова бързо, че стрелците не успели да ги улучат, а животните прескочили оградата, хитроумно построена, за да ги задържи.

— Какво намекваш? — Върлиън нервно докосна едно от местата, където се беше порязал при бръсненето.

— След малко ще разбереш. Вярвам, че си невинен, мастър Върлиън. Но се опитвам да кажа, че твърде дълго те е нямало на лова. Мислел си да провериш набързо какво става и да се върнеш, но нещо те е задържало. — Корбет млъкна.

Погледна към брат Козмас, който стоеше до него. Монахът сурово гледаше към главния лесничей.

— Излъга ли ме, Робърт? — попита той. — Има ли нещо, което не си ми казал?

— Кажи ми — Корбет почука лесничея по коляното, — когато избяга, върна ли се у дома?

— Не бих го направил — Върлиън се усмихна принудено. — Аз… искам да кажа…

— Боял си се, че прислужниците на лорд Хенри ще те заловят?

— Да, да, точно така беше.

— Не, не е било така — възрази Корбет. — Било е нужно време, преди новините за смъртта на господаря им да стигнат до тях. Не си отишъл у дома, защото Алиша не е била там, нали? — Корбет не обърна внимание на това как Ранулф рязко трепна. — Излязъл си от ловната хижа рано сутринта — продължи писарят — и бързо си се прибрал у дома. Очаквал си да намериш Алиша там, но я е нямало. Обикалял си наоколо разтревожен, чудейки се къде ли може да е отишла. Все пак, това бил денят на лова. Алиша не бивало да се скита из гората.

— Когато си се върнал, ловците и лесничеите са били прекалено далеч напред и тъй като не били умели като теб, сърните твърде бързо стигнали до долината Севърнейк. Когато си отишъл в долчинката, си осъзнал, че се е случило нещо ужасно. Знаел си, че ще те обвинят, както и направил сър Уилям, затова си избягал. — Корбет замълча. — Не у дома, защото си знаел, че Алиша не е там, а каква полза имало да излагаш живота си на опасност? Затова си избягал в гората, нали?

— Намираш се в Божия дом — прозвуча суровият глас на брат Козмас. — И в Неговото убежище. — Той посочи към сребърната дарохранителница. — Христос е сред нас, въплътен в причастието. Аз ти дадох убежище, приех те като гост. — Гласът му се смекчи. — Не заради закона на църквата, Робърт, а защото ти повярвах. Къде беше Алиша?

Ранулф крачеше напред-назад като човек, очакващ лоши новини.

— Къде беше дъщеря ти? Беше ли взела кон?

Върлиън мълчаливо примигна. Бе втренчил поглед в Ранулф.