Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Ами торбичките — попита Ранулф.

Корбет развърза една от тях.

— Малко неща открих в стаята на Кантроне. Книги за билките, списъци с подправки, няколко трактата върху лекарствата, отварите и филтрите. Подозирам, че добрият лекар е пазел в ума си своята тайна — Корбет взе един часослов. — Сър Хенри си го купил наскоро.

Той го подаде на Ранулф, който отвори поръбения със злато молитвеник. Страниците бяха от най-скъп пергамент, чист и мек, изписан с невероятна калиграфия. Всяка молитва започваше с малка миниатюра, нарисувана с изумителни цветове. На гърба лорд Хенри си бе водил лични бележки. Нищо необичайно: коментари; списъци на скъпоценностите, скрити в ковчежетата му; парите, които дължеше на някаква църква — обичайните записки, които можеха да се открият на гърба на всеки личен часослов, включително този на Корбет.

— А това е вторият. — Писарят вдигна малкото томче, подвързано в телешка кожа. Подвързията беше оръфана, почерняла от годините, някои от малките скъпоценни камъни, подредени във формата на кръст, бяха нащърбени, други липсваха. — Сър Уилям ми каза, че лорд Хенри винаги носел този със себе си — той прелисти страниците, които зашумоляха под пръстите му. — И тук няма нищо необичайно — молитви, суми, дадени за милостиня, пасажи от Библията, жития на светци, споменава се дори за света Хавизия.

Корбет стигна до края, където празните страници бяха изписани с черно мастило. Ранулф забеляза, че една страница стърчи, сякаш е била откъсната и я почука с пръст.

— Какво е това?

Корбет прелисти.

— Това е религиозна рисунка.

Той подаде часослова на прислужника си. Рисунката беше малка и представляваше сцена от Стария завет — Сузана и старците — която често се срещаше по стените на църквите или в часослови като този. Но тук очите на всяка от фигурите бяха изрязани и на тяхно място имаше малки дупки.

— Защо лорд Хенри би направил подобно нещо? — попита Ранулф. — Защо умишлено е повредил рисунката, а после я е запазил в часослова, който е носил навсякъде?

Той потисна прозявката си и Корбет го погледна. Очите на Ранулф бяха зачервени.

— Най-добре си лягай — каза му писарят. — Утре имаме много работа. На обяд възнамерявам да организирам съд в „Сейнт Осуалд“. Попитах сър Уилям. Тъй иска да ми угоди, че ще осигури войници, които ще ни доведат няколко души, за да бъдат разпитани.

— Без лейди Маделин? — с насмешка каза Ранулф.

— Не, тя е твърде високопоставена за подобно нещо и може да откаже да дойде. Но отшелникът Одо, брат Козмас, Робърт Върлиън ще бъдат там. — Корбет вдигна поглед. — Както и дъщерята на лесничея Алиша. А, да, и онази странна жена Йокаста, която наричат вещица. Най-добре е да ги разпитам там.

— Сър Уилям ти оказва голяма помощ.

— Сър Уилям се бои — отвърна Корбет, — да не те пратя в Уестминстър с историята за него и Гейвстън. Но кралят ще се разгневи, а и аз не искам сър Уилям да изчезне от погледа ми. Освен това той ми обеща, че ще държи под око нашият добър брат во Христе сеньор дьо Краон.

Ранулф стана и разкопча плаща си. Корбет се върна към стария часослов. Една празна страница в началото бе изпълнена с детински рисунки и кратки молитви. Корбет прецени, че лорд Хенри бе овладял официалния почерк на писарите. Някои от записките бяха отпреди години, мастилото бе избеляло до сиво. Други, записани с тъмнозелено или червено, бяха по-скорошни. Корбет внимателно се вгледа в тях. Едната бе нещо като кратък дневник на пътуване до Франция и споменаваше датите и местата, където бе отсядал лорд Хенри. Имаше рисунка на леопард, който Фицалан бе видял в лондонския Тауър, списък на провизиите за празненството на 1 януари и костюма, който лорд Хенри щеше да носи — Господарят на безредието. Една цяла страница бе изпълнена с историята на почтена и свята жена на име Жана Капилана. Той я прочете внимателно, но тя съдържаше само списък на благочестивите дела на жената, помощта й за бедните, грижата за болните, познанията й за билките.

— Чувал ли си за светица, наречена Жана Капилана? — попита Корбет.

Ранулф вече си беше легнал, увит в одеялото, обърнал глава към стената. Корбет се усмихна и остави часослова. Съблече се, подреди дрехите си на стола, духна свещите и погледна през прозореца. В хана вече цареше тишина. Той погледна към Ранулф. Обикновено писарят хъркаше оглушително.

— Любовта е ужасно нещо — забеляза Корбет. — Нож с две остриета. За раните, причинени от нея, няма лек.

Легналият Ранулф се усмихна, но не отговори. Чу, че господарят му си ляга, но мислите му отново и отново се връщаха в обляната от лунна светлина градина и сърцето му тръпнеше от радост. Бе очаквал Алиша да му се присмее, но не бе станало така. Тя му бе обяснила, че в стаята горе се намира прислужницата и че ще се чувства поласкана да изслуша стихотворението му.