Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Кой тогава е Бухала?

— Хенри проучи въпроса подробно. Кръчмарят и жена му са умрели, но имали син на пет години.

— А! — възкликна Корбет.

— Бог да ни пази — продължи Уилям. — Тогава бях едва десетгодишен.

— И този син се е нарекъл Бухала?

— Възможно е, но е странно, сър Хю. Той е майстор стрелец, но никога не стреля по елени, не напада прислугата, нито пък е посегнал на мен и брат ми.

— Мислиш ли, че може да е свещеник? — попита Корбет. — Някой като брат Козмас?

— Божи отмъстител? — попита сър Уилям. — Той не обичаше брат ми. Наблюдавахме църквата, но се убедихме, че не е Бухала.

— Ами дьо Краон? — попита Корбет.

Сър Уилям направи гримаса. Виното го караше да изпада в мрачен унес. Корбет се протегна, взе меча и го хвърли на пода, за да го стресне.

— Дьо Краон? Ти спомена и за Гейвстън. — Сър Уилям вдигна глава, на лицето му играеше полуусмивка.

— Сега разбирам играта ти — каза Корбет и се подпря с лакти на масата. — Ще ми отговориш, ако те защитя от краля.

— Сър Хю, не съм направил нищо лошо. Уелският принц дойде тук. Всички знаеха, че Пиърс Гейвстън е в Англия и се крие. Но принцът не искаше да има нищо общо с лорд Хенри и се обърна към мен. Гейвстън се криеше по именията и селата на южното крайбрежие. Принцът ме попита ме дали мога да го доведа в Ашдаун. Казах му, че брат ми ще побеснее. Той се нацупи и ми напомни, че някой ден ще стане крал, че съм бил в свитата му и че ще си спомни за по-малките братя, които не са му помогнали, затова се съгласих. Гейвстън пристигна в Ашдаун, преоблечен като поклонник. Нае си стая в хана „Горският дявол“ и посети манастира „Света Хавизия“. Принцът се срещаше с него в кръчмата, в гората и в манастира.

— Къде е Гейвстън сега?

Сър Уилям отново си наля вино.

— Тръгна си, веднага щом разбра, че тук ще идва кралски служител — той щракна с пръсти. — Изчезна като утринна мъгла.

— Ами лейди Маделин? Знаеше ли за всичко това?

— Разбира се. Уелският принц я посети и я омая, говорейки за проклетата й мощехранителница.

— Проклета?

— Това е единственото, което я интересува. Принцът постъпи с нея по същия начин, както с мен. Каза й, че като стане крал, ще посещава „Света Хавизия“ също толкова често, колкото гробницата на свети Томас Бекет в Кентърбъри. И Маделин налапа златната кукичка. Гейвстън получи достъп до манастира и принцът се срещаше с него там.

— Ами ако кралят беше разбрал? — Корбет се изправи на стола. — Ти щеше да бъдеш повикан в Уестминстър и щяха да те хвърлят в Тауър да чакаш аудиенция.

Сър Уилям облиза устни.

— Не съм извършил никакво престъпление. Гейвстън е просто конте и не заплашва краля или кралството. Не забравяй, сър Хю — дрезгаво добави той, — един ден, пази Боже, кралят ще умре и короната ще премине у друг.

— Така е, но ти не забравяй, сър Уилям, че аз служа на Короната, а не на онзи, който я носи.

— Никога не забравяш, че си правник, а, мастър писарю?

— Не, сър, нито пък забравям истината. А тя е, че ти не си причинил злина, но дьо Краон е друго нещо. Защо френският крал искаше лорд Хенри да предвожда английските пратеници в Париж?

— Хенри пътуваше много — отвърна сър Уилям. — Беше учен, колекционер на ценни вещи. В чужбина го познаваха добре.

— Мен също — отвърна Корбет. — Но французите бяха категорични. Настояха именно за лорд Хенри Фицалан. Кажи ми, сър, защо?

Сър Уилям вдигна поглед към рафтовете.

— Истината, сър Хю, е, че не знам. — Той вдигна ръка. — Ако искаш, ще се закълна. Брат ми определено беше в добри отношения с френския крал.

— Пишеха ли си?

— Разменяха си подаръци и кратки писъмца.

— Може ли да ги видя?

— Щом искаш.

— Хайде, сър Уилям, ти знаеш много повече. — Корбет разтвори ръце. — Щом искаш протекцията ми в двора, трябва да я заслужиш.

Домакинът тромаво се изправи, отвори един от капаците и се вгледа през решетките на прозореца.

— Ключът към всичко това, сър Хю, е Панций Кантроне, но Бог знае къде изчезна той! Вън падна мрак. Боя се, че не е в безопасност.

Корбет се облегна назад. Да, помисли си той, а къде ли е мастър Ранулф?

Ранулф-ат-Нюгейт, който бе пийнал повече, отколкото би искал, се измъкна, както бе намислил, за да се срещне с мастър Болдок. Откри новия си приятел и съюзник да седи на стълбите пред голямата зала.

— Готов ли си, мастър Ранулф? Ще споменеш ли името ми на сър Хю?

Ранулф го потупа по рамото.

— Ще те заведа при самия крал, Болдок. Къде е къщата на мистрес Алиша?

Болдок му направи знак да го последва и го поведе през лабиринт от коридори, през кухните, които все още бяха изпълнени с миризма от готвенето и печенето преди пиршеството на сър Уилям. Готвачите, миячите и слугините сега пируваха с останките, оглозгваха кокали, бъркаха с ръце в желирания крем, и не забелязаха двете мълчаливи фигури, които се измъкнаха през страничната врата на двора.