Пол Дохърти - Стрелецът демон

Беше топла, мека нощ с пълна луна. Болдок намери факлата, която беше скрил, запали я и поведе Ранулф по тясно мостче покрай конюшните, през овощните градини, към къщата на главния лесничей. Тя бе на два етажа; основата й бе изградена от червени тухли, а нагоре беше варосана, с черни греди. Сламеният й покрив отдавна бе заменен с плочи и в единия му край бе иззидан комин. Отзад имаше външно стълбище. Ранулф се канеше да спре там, но Болдок го подкани да продължи. Прескочиха през една ограда в малката билкова градина. Най-накрая конярят спря под една круша.

— Ще те оставя тук — прошепна той. — Нали няма да причиниш зло на момичето?

— Млъкни! — изсъска Ранулф. — Върни се и ме чакай до моста. Скрий факлата. Когато ме чуеш да идвам, я запали.

Конярчето бързо се отдалечи. Ранулф оправи яката на батистената си риза и погледна към прозореца, който светеше. Гордееше се, че може да чете и се е самообразовал, знаеше всичко за френските трубадури, които рецитираха поезия под прозореца на любимите си и оставяха стихотворенията на вратата. Бе прекарал цял следобед в подготовка. Една нощ, изпълнена с тайни и изповядана страст! Нямаше да обезпокои тази млада жена, която тъй дълбоко бе поразила сърцето му, а щеше да бъде съвършеният галантен рицар, пазител на любовта. Алиша не бе кръчмарска прислужница, а неговата дама във високата кула, която той щеше да ухажва и обсипва с комплименти. Ранулф затвори очи. Сладкото ухание на цветя, понесено от хладния ветрец, докосна пламналото му лице. Беше сам под звездите. Всичките му мечти да стане свещеник, да се издигне в двора или в канцеларията бяха изчезнали.

Той извади от кесията си любовното стихотворение. Бе твърде тъмно, за да го чете, но го знаеше наизуст. Пристъпи с единия крак и зае позата, типична за менестрелите.

С очи, насочени към прозореца и ръка на сърцето, той започна да рецитира стихотворението си:

Някой го докосна по рамото.

— Добър вечер, мастър Ранулф.

Той рязко се обърна.

Увита в тъмна наметка, прекрасна като нощта, пред него стоеше Алиша Върлиън.

— Любов на лунна светлина, а, Ранулф?

Прислужникът му седна на ръба на леглото и го погледна замечтано. Корбет свали бойния си колан и го хвърли на пода.

— Не биваше да постъпваш така — смъмри го той. — Не трябваше да напускаш празненството! Имах нужда от теб, за да ми пазиш гърба, а и не може да оставаш сам, когато дьо Краон е наблизо.

— Болдок беше с мен.

— А, да, вездесъщият Болдок, който не проявява излишно любопитство.

Корбет седна на леглото и се облегна на стената. Бе се запознал с конярчето, точно преди да напуснат Ашдаун и в себе си бе впечатлен от младежа. Той наистина необичайно напомняше на Малтоут, не толкова на външен вид, колкото по маниери и поведение. Очевидно вече бе приел Ранулф като другар в лудориите, а по начина, по който се бе погрижил за конете им, личеше, че е опитен ездач и коняр.

— Ще го вземеш ли, господарю? Фицалан възнамерява да уволни повечето прислужници към Коледа. Мисля, че иска да заличи всяка следа от съществуването на брат си в имението.

— Честен ли е Болдок?

— Колкото мен, господарю.

Корбет се разсмя.

— А как е голямата ти любов?

В себе си писарят бе разтревожен от отнесения израз в очите на Ранулф. Чудеше се дали това се дължеше на виното или на тайната любовна среща през нощта. Корбет бе виждал много влюбени мъже и сам бе изпитвал мъките на любовта, но винаги бе смятал, че Ранулф е различен. Сега мислено се удари в гърдите и произнесе „Mea culpa, mea culpa“. Беше си чисто възгордяване да смята, че познава толкова добре прислужника си.

— Ами ти, господарю?

Ранулф знаеше, че нападението е най-добрата защита. Корбет бе напуснал Ашдаун с доволния вид на котка, която е откраднала и сиренето, и каймака; дори си тананикаше тихичко, докато яздеха по горските пътеки обратно към „Горският дявол“.

— Сър Уилям е в беда — каза сега той. — Направи някои признания. Помогнал е на Пиърс Гейвстън, който бе прогонен с кралски декрет от това кралство. Той и сестра му трябва да отговарят за много неща.

Ранулф потри ръце. Никой не можеше да се сравни със строгия му господар, когато решеше да даде урок по смирение на някой наперен благородник или горда игуменка.